В понеделник имахме още една провалена сутрин - поредната масирана атака с въздушни сирени. 11-годишният ми син беше събуден от тях около 7,30 ч. сутринта. Чакахме до 10 ч. сутринта, за да приключи въздушната тревога. Нямахме електричество почти през целия ден, споделя Олена пред в. "Гардиън"

Синът ми се изплаши от експлозиите и каза, че може би не трябва да ходи на училище. Дори когато хладилникът издава шум, синът ми реагира, защото си спомня за ракетите и самолетите. Той не иска да е сам в стаята си след като чуе експлозия.

Преди две седмици със сина ми опаковахме раницата му за ядрена атака, след като училището ни помоли да подготвим такава. Тя съдържа бельо, един комплект дрехи, малка играчка, захранваща банка, вода и закуски. Отидохме до магазина и той сам ги избра: бонбони, бисквити, ядки, сушени колбаси. Той много сериозно държи да не яде от аварийната си раница, като казва, че тя трябва да се пази недокосната. Казах, че училището е подготвило , но той каза, че трябва да се подготви и да има повече вода за всеки случай.

Подписах споразумение да му се дава калиев йодид, ако се случи експлозия, докато е в училище. Децата ще трябва да останат там в приюта, докато правителството каже, че е безопасно да върнеш детето си у дома. Това е много логично, но би било ужасно страшно да си останеш вкъщи, да залепиш всички прозорци и вентилация, знаейки, че детето ти е на училище и ще трябва да се подслони там за известно време.

Имаме късмет, че училището ни се намира в Ирпин - едно от тях беше опожарено, а няколко бяха частично разрушени. Повечето училища са онлайн, защото не разполагат с достатъчно убежища, а има и проблеми с електричеството и отоплението. За децата [вкъщи] е много трудно, когато няма интернет. Някои родители трябва да отидат на работа и да оставят децата си вкъщи без мобилна връзка.

Нашето училище наскоро закупи голям генератор - не всички училища имат тази възможност. В класните стаи прозорците са натъпкани с чували с пясък, така че няма достатъчно светлина, ако няма ток.

Децата казват, че им е омръзнало да слушат за войната. Те не могат да размишляват върху преживяванията си толкова, колкото възрастните - не знаят какво да правят със ситуацията. Искат да играят видеоигри, нещо, което да съсредоточи вниманието им и да не мислят.

Синът ми беше много разстроен във вторник, когато се върна от училище около 17:00 ч. и видя, че е тъмно. Той започна да плаче, отчасти защото беше гладен. Беше загрижен за това как да си напише домашното, така че първо го нахраних, за да се почувства малко по-малко нещастен, а след това започна да зубри стихотворението, което му беше зададено. Той си легна, преди да се включи електричеството.

Аз съм преводач и ми се налага да работя онлайн - само че в момента работя. Съпругът ми е адвокат и почти няма работа в момента. Наистина трябва да запазя тази работа, а това е трудно, когато нямам ток през по-голямата част от деня.

Когато нямаме ток, нямаме и отопление. В момента е доста топло - повече от 10 градуса, но може да е и под нулата. Нашето правителство очаква, че ще продължим да имаме масирани нападения. Ако искате да си купите нещо като захранваща банка, е много трудно, защото всичко е разпродадено. Имаме слънчев панел и акумулатор, който може да захранва нещо малко, например лаптоп.

Напуснахме Ирпин в началото на войната. Имахме романтични представи за войната - мислехме, че ще имаме достатъчно запаси и ще можем да помагаме на другите, но от самото начало беше много трудно. Експлозиите бяха много силни; самолетите летяха толкова ниско, че можехме да видим лицето на пилота. Заминахме, без да опаковаме, просто взехме каквото можехме. Аз и синът ми останахме в Швеция почти пет месеца; съпругът ми се върна, за да помага с хуманитарна помощ. Само двама от съседите ни останаха.

Синът ми много искаше да се върне при баща си и приятелите си - върнахме се в средата на юли, веднага щом имахме ток. За малките деца е по-лесно да усвоят друг език, но той не можа - наистина беше трудно да ходи на училище там. Чувстваше се много потиснат.

В момента в Ирпин има предимно повредени сгради. Мислех си, че ще е много трудно да видя това, но тъй като психически трябва да се адаптираме и да оцелеем, сякаш не можем да го възприемем като реалност.

Животът на сина ми е като обикновено - стараем се децата ни да продължат всички свои занимания, като спорт и музика. Опитвам се да се концентрирам върху задачите си и да не мисля за бъдещето. Но когато чета книгата си и си мисля за бомбите, които летят някъде, това наистина е много сюрреалистично. Отивам в едно танцово студио и там всички тези жени танцуват, казвайки, че все още трябва да се движим и да поддържаме форма. Това е наистина впечатляващо.

Между всичките ни силни вълни на военни чувства все още трябва да живеем нашия мирен живот, който е прост и много подобен на вашия: работим, пазаруваме, готвим, прегръщаме се, целуваме се, учим децата си.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase