“Инкогнито” беше акцентът на втората вечер на 13-ия Jazz fest в Банско. Музикантите се раздадоха, а публиката ненаситно искаше още и още... така концертът продължи два часа и половина.

Организаторите направиха изненада за китариста Франсис за рождения му ден – торта със свещи, а от публиката той получи за поздрав песента “Многая лета”.

Така първото идване на Инкогнито в Банско остави незабравим отпечатък, а иначе то е третото им гостуване в България (2002 и 2005 година в НДК), а и те ни го припомниха.

Преди концерта си поговорихме с лъчезарния Жан-Пол Муник – Блуи – основател на групата, композитор, продуцент, китарист и певец.

Характерно за вас е, че непрекъснато обновявате групата, това ли е успешната формула?

Нали името ни е Инкогнито, т.е. неизвестно кои сме. Ако дойдем със същите хора, веднага ще ни идентифицирате. Шегувам се, естествено, но реално исках това – да сме инкогнито.

Като тийнейджър свирех в групи, всичко беше колективно. Обличахме се по специален начин, мислехме еднакво, бяхме затворени, не свирехме с останалите, защото се състезавахме с тях.

Исках да направя група, която да комуникира с останалите, да пътува по целия свят и да свири с различни музиканти. Направих го с Инкогнито. Сега сме с нов тромбонист, в предишното ни идване имахме нов вокалист.

Имаме нов саксофонист, но мисля, че и барабанистът ни е нов. Кой знае, може би довечера ще дойде още някой нов, когото не познаваме.

Веднъж излизам на сцената и въпреки че съм лидерът на групата, гледам – двама нови?! Музикантите сами го уредили, забравили да ми кажат, аз имах друга работа, и ги видях чак на сцената.

Още един пример – щяхме да ходим в Япония. Предупредих нашата певица Мейса да не идва, защото беше бременна в шестия месец. Не, не, всичко е наред, парите ми трябват, нямам мъж, отговори ми тя. Ами добре тогава.

На втория концерт от триседмичното ни турне обаче (бяхме на сцената в Осака) й изтекоха водите и през нощта роди предварително. Слава Богу – бебето добре. Да, но на следващия ден трябваше да намеря певица.

Качих се на мотор и отидох в една американска база, където чух, че свирят кавъри на Инкогнито. Намерих, преговаряхме малко, после в една стая репетирахме седем часа и излязохме на сцената.

Харесаха ни. Та ако можеш да се справиш в екстремна ситуация – няма проблем.

Очевидно смените създават не проблем на групата, а я водят към наградите. Ето тази година сте номинирани за American Smooth Jazz Awards в категорията International Group...

Наградите са хубаво нещо, някой си е направил труда да оцени какво си свършил, но понякога те карат да се чувстваш неловко. Доволен съм, но никога не се вживявам.

След последния албум „Bees + Things + Flowers“ от 2006-а подготвяте ли нов?

Да, новият излезе преди две седмици – “Transatlantic rbm”, и вече е на първо място в Италия и в още няколко класации. В новия ни албум участва Chaka Khan. Имах магазин за музика, продавах плочите им, сега нещата се върнаха – те пеят за мен, станаха част от живота ми. На концерта в Банско представяме някои от песните. Тук сме донесли и около 60 копия на албума.

Докъде стигате с компромиса комерсиално – истинско в изкуството си?

Когато бях по-млад, трябваше да правя компромиси, сега компромис няма.

Никога не тръгвам с мисълта, че трябва да правя хит или така да го анонсираме, че да стане хит. По-скоро е щастлива случайност. Животът ми е заобиколен от щастливи случайности.

И все пак защо избрахте за име на групата “Инкогнито”?

В поп групите, в които съм бил, имаше голяма обвързаност с това как изглеждаме, какъв е нашият имидж, с изисквания да правим продукти... Видях предизвикателство в група без фронтмен, запитах се, ако няма човек, който винаги да е там, ще се промени ли нещо? Ще има ли значение, ако някой е дебел, слаб, черен или бял?

В последната група деляха хората: ще сложим черните от тази страна, защото ще изглеждат по-добре на снимката. Тогава започнах да си мисля, време е за голямата промяна. Така се появи Инкогнито.

Кое считате за приключение в живота си?

Децата ми са най-голямото приключение в живота. Убеден съм и вярвам в любовта, а тя идва от семейството. Ето, за мениджър на турнето съм взел моята племенничка, а другият мениджър е жена ми.

В музиката най-голямото приключение, което съм имал, е шансът да сбъдна мечтата си. Като момче се възхищавах от Стиви Уондър, ходех на концертите му и се чудех как да събера пари да си купя албумите, днес свиря с него.

Много се вълнувам, когато съм на сцената с Джеймс Браун, все едно за първи път влизам в сладкарница, не знаеш откъде да започнеш.

Пътуването също е нещо прекрасно. В тийнейджърските си години имах албум на Deep Purple от Япония. Гледах надписите на японски, четях, че ядат суши, че имат публиката в краката си, това стана не само мечта за мен, а обсебване и си казах, наистина трябва да отида в Япония. Когато дойде тази възможност, заведох огромна група там – 20 човека.

Беше най-голямата, но пък най-добрата инвестиция, която съм направил. Японците оттогава страшно много ни харесват. Тяхната култура стана част от моя живот.

Всъщност се омъжих за японка и осинових едно японско момиченце.

Разкажи за един свой ден извън заниманията с музика?

Когато бях по-млад, четях повече. В последните три години отслабнаха очите ми и това е борба, защото обичам да чета, да ходя на кино.

Харесва ми да пътувам дори когато не съм на турне с групата. Да усещам атмосферата на различните култури, да се изгубвам в нечий друг свят извън моя. Но понякога живея и в мой измислен свят. Оттам идват песните ми.

Каква е връзката текст–музика?

Нямам определени правила, но ще ви дам пример. Пътувах от ходела до летището и на един мост видях голям плакат: „Тойота – обичам това, което правят за мен”, и създадох песен. Не че имам нещо общо с тази кола, но рекламата ми даде идеята, а песента стана хит в много страни.

Друга песен – връщахме се с автобус към къщи от урока на дъщеря ми по пиано (по това време беше на 11 години), слънцето залязваше и както пътуваме, ми хрумна идеята – ще видя ли отражението на залязващото слънце, когато се събудя. Запях си, дъщеря ми много го хареса и поиска да й запиша песента.

Когато си на моята възраст обаче, имаш идея, но след пет минути изчезва завинаги, ако не я запишеш. След шест месеца вече записвахме албума, а тя ме попита къде й е песента. Коя песен, учудех се. Припомни ми я и така довърших записа.

Нямам музикално образование. Не чета ноти, но ги усещам. Щом чуваш, всичко е наред. Можеш да го изпееш, да го изсвириш на китарата си...

*в интервюто са използвани въпроси и на други медии

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase