Наградите “Оскар” са съвсем близо, а споровете кой ще спечели и кой ще се прибере с празни ръце стават все по-ожесточени. Едно е ясно - в категорията за главна мъжка роля, а и за най-добър чуждоезичен филм и най-добър филм на годината битката ще е най-оспорвана. Но преди да дойде време за бляскавата церемония, нека си поговорим малко за това, какво са наградите “Оскар”.

Как един филм бива номиниран? 

Може би много си мислят, че хората, които имат право на глас в Академията, гледат всеки един филм, който излиза и решават кой от тях да бъде номиниран за престижната награда. Е, нещата не стоят точно така.

Всеки продуцент би искал да вложи парите си в продукция, която ще бъде поне номинирана за “Оскар”. Още преди началото на снимките, повечето от тях вече знаят кой сценарий ще бъде изпратен за разглеждане от членовете на Академията. Те от своя страна са така добри да разгледат всички кандидатури, които обаче трябва да са отговорили на куп изисквания, едно от което е седем поредни дни да са излъчвани в някое от кината на Лос Анджелис. Списъците с филмите, които са били изпратени за разглеждане, всяка година се публикуват, така че ако името на филма, който сте харесали през тази година не е там, то вината не винаги е в Академията. 

Международни награди ли са “Оскарите”? 

Нека не забравяме, че макар и да имат славата на една от най-престижните статуетки във филмовия свят, наградите “Оскар” са всъщност изключително локални награди. И колкото и чуждестранни режисьори да са номинирани в катеорията за най-добър филм, то почти всеки един от тях е работил здраво не къде да е, а в Холивуд.

Тази година такъв е случая с Бонг Джуун-хоу, който става популярен за американската публика с екранизацията на Snowpiercer през 2013 г. Ако не прочетете повече информация за филма, навярно ще си помислите, че е “типичен американски филм”, особено, когато лицето на Крис Евънс ви гледа от екрана. Последното, което бихте си помислили, че зад филма стои кореец, който дори не говори английски толкова добре.

Още няколко такива примера са и Паоло Сорентино, италианският филмов гений, който обаче не твори само в Италия, но и в Америка и това му дава шанса да спечели статуетката за “Великата красота” през 2013 година. Главно в Холивуд работи и мексиканеца Гийермо дел Торо, който спечели приза за “Формата на водата” през 2017 г.

С всичко това наум може би трябва да споменем, че наградите “Оскар” далеч не са мерило за това кои са били най-хубавите продукции през изминалата година.

През последните години сатуетките по-скоро се превърваха в трибуна за политическа коректност, отколкото за качествено кино. Ако сте почитатели на именно тези инди филми, които носят духа на стойностното кино, а не филмовото зрелище, то по-скоро трябва да следите фестивалите в Кан, Венеция, наградите “Сезар”, TiFF, Sundance и редица други фестивали, с доста по-голям авторитет, които не биха дали и една номинация на... “Черната пантера” например. 

Говорейки за “Черната пантера” не е зле да отбележим, че расовото и половото разнообразие е нещо хубаво. Но когато става въпрос за кино, а и не само - когато става въпрос за изкуство, темата е много пипкава. Цветът на кожата или пола не трябва да се взима предвид, когато става дума за това, дали един филм е хубав или не.

Още по-унижаващо е чернокожи и жени да бъдат номинирани просто, за да се изпълни една негласно обявена квота. А случаят с “Черната пантера” беше точно такъв - далеч не най-добрият филм от вселената на “Марвъл” получи призванието само заради избухналия скандал, че “Оскарите” са прекалено "бели". Дори и невероятният "Тор: Рагнарок", дело на един от номинираните тази година - Тайка Уайтити, не би трябвало да намери място в категорията за най-добър филм. Въпреки че спечели сърцата дори и на критиците, които, подобно на Мартин Скорсезе, заклеймяват продукциите за супергерои като "некачествено кино".

Защо категорията за чуждоезичен филм всъщност е най-важна? 

За това, може би най-важната категория, а и тази с най-хубави филми, е наградата “Оскар” за чуждоезичен филм. Тук виждаме не само това, което американците са произвели през изминалата година, но и най-добрите кинопроекти от всички останали държави.

И тук държавите избират по един филм и го изпращат на Академията. Ако някога сте се питали, защо тази година Македония получи номинация, а България е още назад в това отношение, обяснението е просто - в страната ни се правят много хубави филми, които печелят награди на международните фестивали по цял свят. Истината е, че рядко пращаме за разглеждане именно тези продукции. Изключение прави тази година, когато изпратихме страхотния “Ага”, но, повярвайте ми, той трудно би се преборил с “Болка и величие”, “Клетниците”, “Корпус Кристи” и най-вече “Паразит”. Всъщност, дори и най-добрите ни продукции са много далеч от високото ниво, което са постигнали някои от съседките ни, като Румъния и Турция например.

С всичко това наум може би е време да разгледаме тазгодишните номинации и както винаги да си зададем въпроса - кой трябва да спечели и кой всъщност ще спечели. И двата въпроса със сигурност нямат категоричен отговор. 

Кои са най-добрите филми според американската академия тази година? 

Тази година “Паразит” прехвърли бариерата и бе номиниран не само в категорията за чуждоезичен филм, а и в тази за най-добър филм на годината. Трудно е продукция като тази да бъде описана, без да се издаде много за сюжета. Ала макар да има езикова бариера, “Паразит” е едно незабравимо кинематографско преживяване, което разказва за класовите проблеми и гордостта на хората, не само в Корея, но и в целия свят. Още от първата минута филмът така пленява вниманието ви, че едва ли ще си помислите дори да натиснете пауза. Със сигурност филмът заслужава всичките си номинации и ако не спечели тази за най-добър филм на годината, най-вероятно ще прибере статуетката за най-добър оригинален сценарий. 

А когато Тайка Уайтити започва работа по “Джоджо заека”, той е наясно, че много малко продуценти ще са съгласни да финансират комедия, в която една от поддържащите роли е на... Адолф Хитлер. Да не кажем, че абсолютно никоя агенция не иска да си даде парите за такава продукция. Затова той предлага филма си на продуцентите по един необичаен начин - Тайка не разказва идеята си преди дори да е започнал да пише, както би трябвало, а изпраща на агенциите направо готовия сценарий. Така всички виждат колко много потеницал има в този смел филм.

Истината е, че от време на време имаме нужда от точно такива филми, които умело да преплитат комедия с драма и макар и по забавен начин да ни казват, че онези ужасяващи времена не трябва да се повтарят. “Джоджо” е един от най-майсторските филми на Тайка Уайтити, който снощи прибра наградата “БАФТА” за адаптиран сценарий. Изключително често победителите в тази категория във Великобритания и на наградите в Америка се дублират. Кой знае, може би Тайка е на път да прибере първия си “Оскар”. А може би добрият му приятел Бонг Джуун-хоу ще му я отмъкне.

За “Жокера” се изговори много. Шедьовър е най-често използвания епитет, който се използва, за да бъде описан. Да, филмът е изключителен, особено излязъл изпод пръстите на Тод Филипс, който е извесен със своите комедии. Дали ще стане най-добрият филм на годината? Силно вероятно. Но дали Академията може да ни изненада? Още по-вероятно. Дали “Жокера” ще прибере статуетката - ще разберем чак на 9 февруари. А дали Хоакин Финикс ще вземе приза за най-добър актьор? Главната мъжка роля е именно категорията, в която са били поднасяни най-много изненади. Така че победата на Финикс може би не е в кърпа вързана. А и все пак, именно в тази категория ще се "лее най-много кръв". 

Тазгодишната изненада в номинациите бе “Форд срещу Ферари” или както бе разпространен в България "Пълно ускорение" - продукцията, която много хора с лека ръка заклеймяват като “просто филм за коли”. Но не, “Форд срещу Ферари” не е нито “Бързи и яростни”, нито “Газ до дупка”. Филмът е на онова високо ниво, на което беше и Baby Driver през 2017 година и заслужава всяка позитивна дума от критиците. Една истинска история за двама мъже, които нямат намерение да се откажат от мечтата си да победят арогантния Енцо Ферари. Всеки звук при сменяне на скоросите, при натискане на педалите, при прелетяването на колите по пистата със сигурност ще донесе на филма поне отличия в категорите за звук. 

Каквото и да се каже за "1917" ще е малко. 7 награди БАФТА, макар и те също да са изключително локални, а сър Сам Мендес да е един велик британец. Но една категория е в кърпа вързана на фимла за Пърата световна война - тази за операторско майстроство, където най-голямата му конкуренция ще е “Фарът” на Джарин Блашке. А защо не и тази за най-добър режисьор?

Друг филм, за който се изговори много е “Брачна история”. Наистина, историята на Ноа Баумбах е много въздействаща, а Адам Драйвър и Скарлет Йохансон са брилятни в ролите си. “Брачна история” е направен като по учебник. Но също така напомня на един друг победител от наградите ”Оскар”. 

През 1980 година филмът “Крамър срещу Крамър” печели цели пет статуетки. Онези, които са фенове на прекрасната Мерил Стрийп няма как да не са гледали лентата и да не открият приликата между тематиката на двете ленти. Наистина ли ни трбява още един филм за тежък развод, който да прибере наградата за най-добър филм? 

Подобен въпрос бихме задали и за “Ирландеца” на Мартин Скорсезе. Да, филмът има наистина много силни моменти, показва перфектно какъв майстор е Скорсезе. Но този път дори и той попрекали. Тричасовата продукция е впечатляваща, но тежка. На моменти мудна, дори скучна, с много сцени и истории, които биха могли да ни бъдат спестени. 

Номинацията на име като Скорсезе не бе изненада. Не е изненада и присъствието на Тарантино с “Имало едно време в... Холивуд”. Разбира се, филмът е далеч от най-доброто, което Тарантино може. Той изглежда някак обран за кървавия стил на режисьора, но все пак - Роман Полански е още жив и едва ли иска да види крайностите, до които Тарантино може да стигне, за да разкаже историята за убийството на съпругата му, по неговия си, кървав начин. Това, което ни става ясно с всички препратки в "Имало едно време в... Холивуд" е, че Тарантино определено е гледал повече филми отколкото нас и е голям фен на хубавите коли и поп културата от онези времена.

И накрая остана “Малки жени”, които нямат ни най-малко общо с малките жени на Луиза Мей Олкът. Колкото и да обичаме талантливата Грета Гъруиг, почти нищо не може да се каже за тази лента, освен, че не е най-доброто й филмово постижение. 

В номинациите за най-добър филм обаче бе пропуснат “Двамата папи” на Фернандо Мейрелеш, което си е истинска загуба.

“Двамата папи” е стопляща сърцето история за двама духовници, които далеч не са най-чистите и праведни човешки същества. Единият е папа Бенедикт XVI, консервативен, противник на реформите, а другият е папа Франциск - жизнен реформатор, който обаче крие мрачна тайна. Да видиш как кардиналите вървят към конклава под звуците на Dancing Queen на ABBA, как папата яде пица и пие фанта, как гледа футбол... след “Двамата папи” усмивката дълго няма да слезе от лицето ви. Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс са перфектни в ролите си. Дали ще надвият в категориите, в които са номинирани? Силно стискаме палци. А дали лентата ще спечели в категорията за най-добър адаптиран сценарий? Там ще трябва да се пребори с другият ни любимец на сърце - малкият Джоджо и естествено - "Паразит".

На 9 феврурари ще разберем, кой ще бъде подебител и кой победен. Но не забравяйте - нищо не започва, нито пък приключва със златните “Оскари”. Те са само началото на един вълнуващ кино сезон. 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase