Тих апокалипсис

Отново тъжни лица във вечна дилема. Шведското кино разказва поредната си история. Този път режисьор е Рой Андершон, който показа на 12-ия София Филм Фест своя последен филм „Вие живите“.

Всъщност история в този филм няма, но има бар, където се срещат хора и, естествено, пият. Има момиче, влюбено в местен млад музикант, приличащ по нещо на Мерилин Менсън.

В съседна кооперация е мъжът, който не спира да свири на тромбон или барабан и да побърква хората около себе си. В класната стая млада учителка плаче пред децата, че съпругът й я е нарекъл дъртофелница. Има още такива герои, страдащи, че никой не ги разбира, но ги виждаме за малко. Затова и ние не можем да разберем повечето от тях.

Режисьорът ги описва без натрапване, с лека ирония и твърде много човечност.

Във “Вие живите” няма истински “живи” образи. Такива, които да те накарат да се влюбиш в ежедневието. Те ще те разсмеят за секунда с навиците си, с вглъбеността си, а след това ще те вкарат в други размисли – за твоето ежедневие и твоя кръгозор, за времето, което никога няма да се върне, за смешното и тъжното и естествено (по шведски) - за обречеността.

Случките са твърде кратки, но и ярки, че не може да не се засмееш над трагедията на човека. Постлан е пътят на приглушените тонове и кротките разговори, които разкриват тъгата повече от всеки скандал.

Спокойни в яростта си и самотни във връзките си. Такива са героите във филма на Рой Андершон. Колко от тях са живи и колко от тях живуркат- ще ти разкрие шведското кино.

Режисьорът не разказва, само показва – може би по-страшното чувство, настъпващо след проливните дъждове и след обидата.

“Вие живите” разкрива света на тези, които са забравили как да живеят. Или дава надежда на останалите-  да си спомянт какво губят. Филмът е нещо като душевен апокалипсис. За разлика от американските познати такива – твърде тих и с това доста по-страшен.