Когато пралелята на Гуен Щраус разкрива, че е ръководила група от девет жени от Съпротивата при бягство от нацисткия марш на смъртта през 1945 г., Гуен иска да разбере повече. Тя тръгва по стъпките на жените, опитвайки се да гарантира, че смелостта на тяхната работа ще бъде призната повече от 75 години по-късно.

Гуен Щраус се наслаждавала на спокоен обяд с 83-годишната си пралеля Елен Подляски. Елен била французойка, а Гуен, американска писателка, живееща във Франция. Било 2002 г. и разговорът някак се обръщал към миналото на Елен. Гуен знае, че пралеля й е била част от Съпротивата във Франция по време на Втората световна война, но не знае нищо за това време от живота й.

Елен й разказва историята как е била заловена от Гестапо, измъчвана и депортирана в Германия в концентрационен лагер. Когато съюзниците се приближават, лагерът е евакуиран и тя е принудена да върви по пътя на нацисткия марш на смъртта.

"Тогава избягах с група жени", казва кратко тя. Гуен обаче е изумена.

"Това разговор се проведе към края на живота й, така че мисля, че тя се чувстваше готова да говори за онова, което се е случило", казва Гуен, "и както с много оцелели, които мълчат години наред, тя предпочете да не говори за това с най-близкото си семейство, а с някой, който е малко отдалечен."

Елен Подляски е само на 24 г., когато е арестувана, тъй като работи като агент за връзка на Съпротивата в североизточната част на Франция. Нейното nom de guerre или фалшиво име било Кристин. Елен говори пет езика, включително немски, и била висококвалифициран инженер.

"Тя е била доста високо в Съпротивата", казва Гуен. "Работела е повече от година, свързвайки се с агенти. Тя е била брилянтна. Елегантна, тиха, но същевременно силен човек."

Това били последните години на войната и Елен е арестувана през 1944 г. след голям натиск от страна на нацистите да се опитат да разбият всички мрежи на Съпротивата във Франция. По това време при арестите са замесени и осем други жени. Училищната приятелка на Елен било една от тях.

Сузан Моде (название: Заза) е била оптимистична, мила и щедра, казва Гуен. Месец след като тя се омъжва на 22-годишна възраст за члена на Съпротивата Рене Моде, двойката е арестувана, защото помага на млади французи да избягат и да се включат в Съпротивата, вместо да бъдат привлечени да работят в германските фабрики.

"Тогава идва Никол Кларънс, която отговаря за всички агенти за връзка в целия район на Париж", казва Гуен. Това поставя Никол в огромна опасност. Само на 22 години, тя е арестувана три седмици преди освобождението на Париж през август 1944 г. и е депортирана с последния транспорт извън града.

Жаклин Обери дю Були (Джаки) също е един от последните затворници, отведени от Париж. На 29 години Джаки била най-възрастната в групата - вдовица и част от ключова разузнавателна мрежа в Съпротивата, разказва Гуен. Тя е отгледана от леля си и чичо си, тъй като баща й е бил моряк и непрестанно е пътувал.

"Когато той се прибира вкъщи, тя се мести при него", казва Гуен. " Това я прави доста "солена". Говори като моряк и не спестява мнението си. Тя пушеше през цялото време, има наистина дълбок чакълест глас. Беше твърда." Но заедно с това Гуен я описва като невероятно лоялна и грижовна.

Маделон Верстийнен (Лон) и Гиймет Денделс (Гуиги) са били на 27 и 23 години, когато са били арестувани. Добри приятелки, те идват от холандски семейства от по-висока класа, казва Гуен.

"Те идват в Париж, за да се присъединят към холандската мрежа, но бяха пометени незабавно и арестувани почти при пристигането си", казва тя. "Гуиги е била атлетична, много по-ефирена, спокоен човек, докато Лон е искала винаги да е в центъра на събитията.“.

Гуен нарича Рене Лебон Шатене (Зинка)  "невероятно смела" жена. Описана от Лон като "малка кукла", Зинка е била ниска с руси къдрици и дупка между предните зъби. Тя и съпругът й работели за мрежа, която помага на британските летци да избягат обратно в Англия.

Зинка е арестувана на 29-годишна възраст, казва Гуен, и ражда своето бебе в затвора. То носи името Франция. Позволено й е да я задържи само 18 дни, преди да бъде отведена, а Зинка да бъде депортирана в Германия. Зинка винаги е казвала, че трябва да оцелее заради дъщеря си.

Сред тях е и Ивон Льо Гийо (Мена). Гуен я описва като момиче от работническата класа, което "обича да бъде влюбено". Тя работила с холандските мрежи в Париж и по това време е била влюбена в холандско момче. Тя е арестувана на 22-годишна възраст.

Най-младата от деветте е Жозефин Борданава (Жозе), която е само на 20, когато е арестувана в Марсилия. Тя е била испанка, казва Гуен, и е имала най-красивия певчески глас. Жосе, казва тя, успокоявала децата, като им пеела.

Деветте са прехвърлени в Равенсбрюк, концентрационен лагер за жени в Северна Германия, и след това изпратени да работят в трудов лагер в Лайпциг, където произвеждаха въоръжения. Именно там те изграждат силно приятелство.

Условията в лагера са ужасяващи. Те гладуват, биват измъчвани, събличани са голи и са принуждавани да стоят така в ледения сняг за проверки. Но въпреки всичко деветте жени оцеляват. В лагера те имат традиция, казва Гуен, която включва раздаване на купа за солидарност, в която всеки слага лъжица от супата си. След това дават купата на жената, която най-много се нуждае от нея този ден.

Гладът бил болезнен, но жените смятали, че разговорът за храна е успокояващ, казва Гуен. Всяка вечер Никол рецитирала рецептите си за крем от кестен или бавароа с ягоди, напоени с кирш. Тя ги записвала на парчета хартия, които е успяла да открадне от офиса. Така Никол създава книга с рецепти, като използва част от матрака си за да направи корица.

Когато Гуен записва пълния разказ на Елен за случилото се, тя казва, че нейната пралеля е искала тя да знае, че въпреки че са били в затвора, те все пак са останали борци за свобода. Жените  работили заедно, саботирайки производството на снаряди за оръжие, наречено панцерфауст.

През април 1945 г. съюзниците са бомбардирали фабриката толкова много пъти, че нацистите решават да евакуират лагера, разказва Гуен. 5000 гладуващи, изтощени жени в тънки дрехи и с кървящи мехури на краката, тръгнали на изток през германската провинция. Гуен казва, че жените са осъзнали колко опасен е този поход.

"Те са осъзнавали, че имат един избор", казва Гуен, " Трябвало е или да избягат, или да бъдат убити, или да умрат от глад. Така те се възползват от един момент, в който се създава някакъв хаос и скачат в канавка, преструвйки се, че са купчина трупове. По пътя има толкова много купчини трупове, че планът им сработва и походът продължава без тях."

През следващите 10 дни жените се опитват да намерят американските войници на фронтовата линия. Джаки има дифтерия, казва Гуен, Зинка - туберкулоза, Никол се възстановява от пневмония, Хелен има хронична болка в тазобедрената става. Имат счупени кости и гладуват, но са решени да намерят свободата заедно.

На Гуен и отнема много детективска работа и три пътувания до Германия, за да открие точния маршрут, по който са поели жените. Това, което я поразява, следвайки стъпките им, било колко малък напредък са постигали всеки ден.

"Понякога са изминавали само 5 или 6 километра", казва Гуен. "Иронията е, че гладуват, така че се нуждаят от храна и имат нужда от безопасно място, където да спят, така че трябва да отидат до селата и да говорят с хората. Но всеки път, когато се отправят към някое село, това е най-опасното време за тях",  казва Гуен, "защото може да влязат в капан или да бъдат убити от селяните."

Елен и Лон, които говорят немски, винаги молели за разрешение от главата на селото да спят в плевня или за храна.

"Те стигат до извода, че най-добрата стратегия е да се държат така, сякаш няма нищо лошо в това, че са там, просто да се преструват, че всичко е наред и не са уплашени", разказва Гуен. Когато осъзнават, че американците на фронтовата линия са от другата страна на река Мулде в Саксония, Германия, това е последното препятствие, което трябва да преминат.

"За мен най-трогателното беше да застана на моста при Мулде и да погледна реката", казва Гуен. Тя е намерила информация за жените от военните им архиви, от някои от собствените писмени разкази за тяхното бягство, от режисьори, които бяха проучили историята на Лон, и от разговорите със семействата им. Така открва, че преминаването на реката е един от най-мъчителните моменти за жените по време на бягството.

След като стигнат от другата страна, има момент, в който някои от жените се страхуват, че не могат да продължат. Джаки се мъчи да диша, но жените са решени, че никой няма да бъде изоставен. Точно тогава един джип тръгва към тях и двама американски войници изскочат от него, предлагайки им безопасност и цигара.

По време на своето изследване Гуен казва, че е открила колко трудно е за жените да се върнат към нормалния живот след войната.

"Изглеждали са мършави и мръсни. Имало е и доза срам от това да си жена, която е била в лагер, а също така и самота", казва Гуен. "Те са били толкова близки като група, а изведнъж се разпръсват сред хора, с които не могат да говорят, хора, които не искат да ги чуят. Така че мисля, че трябва да е било наистина психологически изолиращо. Мисля, че е като посттравматично стресово разстройство, но неразпознато, защото те не са били считани за войници."

Като млади жени често им е казвано след войната да не разказват  историите си, така че героизмът им остава неразпознат, споделя Гуен.

"От 1038 Compagnons de la Libération, които били групата, която президентът Шарл дьо Гол смятал за водачи на Съпротивата, имало шест жени и четири от тях вече били мъртви", казва Гуен. "Това е смешно, защото Съпротивата вероятно е била поне 50% жени."

Някои от жените са решили да се откъснат от миналото, казва Гуен, и да продължат напред, но други като Гуиги и Мена останали приятелки за цял живот и ставали кръстници на децата си.

"Жените отново се видяха доста по-късно, около времето, когато леля ми ми разказа историята. Те имаха малко събиране на оцелелите от групата", казва Гуен.

Но какво се случва с бебето на Зинка - Франция?

Гуен казва, че я е търсила от около три години. "По странно стечение на обстоятелствата наистина я намерих и осъзнах, че тя живее не толкова далеч от мястото, където живея в Южна Франция", казва Гуен. "Тя каза: "Представете си какво е след 70 години да науча всичко това за майка си."

Франция се събира с майка си след войната, но Зинка е много болна и е трябвало да претърпи множество операции заради туберкулозата, която получава в лагера. Зинка понякога е била твърде слаба, за да се грижи за дъщеря си, казва Гуен, и често я изпращала да живее с други членове на семейството.

Зинка умира през 1978 г., но Франция не знае за историята на бягството на майка й. "Тя не знаеше колко важна е била за майка си", казва Гуен, "и за оцеляването й".

Пралеля Елен издъхва през 2012 г. Към края на живота й имаше моменти, в които е ясно, че тя все още е преследвана от миналото, казва Гуен в книгата, която е написала.

"Жените носят тежестта на войните по начини, които са били непризнати", казва Гуен.

И все пак Гуен също иска "удивителните прояви на доброта и щедрост" също да бъдат признати.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase