През 1953 г. Ивана Машджак е в Гулаг, подложена на суровия сибирски студ с подгизнали крака. Тя е 28-годишна и излежава 10-годишна присъда в трудовия лагер.

В поредният ден в кариерите, когато тя и останалите жени затворнички били ескортирани от надзорниците през лагера за да отидат да работят, нещо необичайно се случило.

Те се препъвали през снега, когато намачкано парче хартия се появило в краката им, хвърлено от камион, който превозвал мъже затворници. Една от жените вдигнала листчето преди надзорниците да я усетят, а по-късно жените се събрали заедно и отворили хартийката.

Съобщението било от един от мъжете затворници, който питал дали някоя от жените би била склонна да разменят писма, за да се разсейва от безкрайната скука и мъка. Ивана била трогната. От присъдата й били минали пет години и тя също била погълната от отчаяние за човешки контакт. Решила да му отговори.

Години по-късно Ивана е на 93 г. и живее в малък апартамент в Лондон. Макар че домът й е на последния етаж на сградата, която няма асансьор, дребната жена няколко пъти на ден се качва и слиза по стълбите.

Родена в Украйна, тя била отнета от родителите си през една студена сутрин през 1948 г., когато майка й, учителка, приготвяла супа. Ивана била част от младежка украинска организация, а брат й - член на подземния свят на Украйна.

"По онова време всеки украинец беше подозрителен", казва Ивана. Не помогнало, че баща й бил свещеник, а властите били подозрителни към духовниците.

Военните претърсили дома на семейството и извели 22-годишната Ивана от всичко познато. Натоварили я в камион пред очите на просълзената й майка.

"Казах й, че някой ден ще се върна. Все още не може да повярвам, че дори оживях", казва Ивана пред Guardian.

Тя била осъдена на 10 г. трудов лагер. Премествали я от един, в друг. В един момент се озовала в Гулаг. Още си спомня пристигането в студа, снега. Как надзирателите накарали затворниците да се съблекат, а после ги ваксинирали срещу коремен тиф - всички с една и съща спринцовка. Всички имали еднакви дрехи, еднакви обувки. Разликата била номера на гърба.

Ивана била затворник 108.

Пет години минали така до денят, в който бележката не паднала в краката й. Писмото било от Владимир. Той бил на същата възраст като нея и също излежавал 10-годишна присъда. Тя разпитала, за да разбере в коя част на лагера е Владимир. Така се зародило приятелството им, за което помогнали и някои дружелюбни строителни работници, които предавали писмата им от един на друг.

Тя използвала хартията и химикалите, които давали на затворниците, за да могат да пишат писма до вкъщи.

Днес Ивана пази съобщенията, които е разменяла с Владимир за живота в лагера, но и за философия и идеята за свободата. В едно писмо Владимир пише "Какво е щастието?", а в друго: "Един ден системата на трудови лагери ще бъде разпозната като огромна политическа грешка".

"Той искаше да намери сроден дух и аз бях този човек", казва Ивана. Въпреки че те не се срещнали, тя чувствала дълбока връзка с младия мъж.

"След всичката жестокост, която бях видяла, да му пиша беше разтуха от яда, в който се намирах. Бях ужасно самотна, затова да знам, че Владимир се интересува как се чувствам, направи нещата поносими", споделя жената.

За затворниците било забранено да си комуникират, затова разчитали на строителни работници да бъдат техните пощальони. "Понякога отнемаше седмици да пристигне някое писмо, а други дори изчезваха", разказва Ивана. Когато обаче системата им сработвала, писмата били спасение.

Не след дълго тонът на кореспонденцията се прооменил. 

"В началото беше приятелство, но когато говорите толкова дълго, се превръща в любов", обяснява Ивана.

В едно от писмата си Владимир пише "Да чакам писмата ти кара сърцето ми да бие по-бързо". В друго пък той уверява младата жена: "Вярвай ми, че любовта ми към теб е толкова голяма, че ще направя всичко за теб".

Те дръзвали дори да кроят планове да се срещнат, ако някога бъдат освободени.

За Ивана този ден дошъл през август 1955 г., след 8 г. от залавянето й. Смъртта на Сталин 2 г. по-рано отпуснала режима, някои от затворниците се бунтували и доста били освобождавани.

За семейството й било шок.

"Отворих вратата, майка ми се обърна и изкрещя името ми. Започна да плаче от радост, но аз не можех да заплача. Не знаех как да живея като свободен човек. Всичко ми се виждаше странно - да купувам мляко, да отида на фризьор, да ям ябълка", спомня си днес Ивана.

За баща й свободата на Ивана дошла прекалено късно. Тя така и не се срещнала отново с него.

През това време обаче Владимир бил все още в затвора и когато тя за първи път му писала от външния свят той отговорил: Ако имах възможност, бих оставил всичко зад мен и бих те последвал. Намери ли всичко, за което мечта през тези ужасни години? Някой ден ще можем да се срещнем - но не и скоро.

Две години по-късно Владимир бил свободен, но проблемите не се изчерпвали. Под натиска на баща си той трябвало да се ожени за своя бивша съученичка. "Въпреки чувствата ни не бях изненадана от брака", казва Ивана. Това било в плановете на бащата на Владимир.

"И двамата се опитвахме да се пригодим към свободата и да се научим да бъдем отново със семействата си. Разбирах как стоят нещата, че той трябва да продължи", споделя жената.

Все пак писмата от Владимир продължави да идват, той й се доверявал, разказвал й за трудностите.

"Отвън всичко изглежда чудесно - имам жена, къща, работа, приятели, но не мога да се отърся от кошмарите, които преживях. Живея живота си сякаш не съм част от него", пише той.

Години по-късно Ивана също се омъжила. Срещнала Володомир в Англия, когато била на гости при своя приятелка. Мъжът й предложил едва 5 дни след като я срещнал.

"Никога не съжалих. Живяхме простичък живот в Лондон и бяхме щастливи в продължение на 47 г.", спомня си жената. През 2012 г. Володомир починал на 94 г. Той разбирал защо кореспонденцията на Ивана с бившия й другар по писма е толкова важна за нея.

През 1965 г. тя получила едно от съобщенията на Владимир, в което той й пише, че двамата се познават вече 10 г. На следващата Коледа си разменили семейни снимки. Но след това една сутрин Ивана получила писмо от съпругата на Владимир, която настоявала кореспонденцията да спре незабавно. Ивана повече не получила и ред от другаря си.

Преди 3 г. обаче тя се зачудила дали не е добър момент да го потърси отново. Потърсила името му в Гугъл и открила, че той има сайт. "Разпознах го веднаг по снимките, които съм виждала през годините", казва тя. Той бил посивял и остарял, но тя знаела, че това е той.

Но уви, щастието й било краткотрайно. Владимир наскоро бил починал.

Минали са повече от 50 г. откакто Ивана е получила последното си писмо от Владимир. И все пак тя намира утеха в старите писма, в които пише:

"Животът е къс и живеем само един път, но където и да съм и каквото и да се случва с мен, винаги ще си спомням и мисля за теб".

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase