"Най-мрачният час" - филм, в който се подчертават куражът и желязната воля на Уинстън Чърчил през първите седмици на Втората световна война - привлича зрители и жъне похвали след излизането му по екраните в Северна Америка. Той показва на новите поколения, че този човек - осмиван и маргинализиран през 30-те години на миналия век от собствената си партия, е вдъхновяващ лидер през тези мрачни дни и след това. И все пак почитаният британски премиер от времето на войната е бил също империалист и расист, пише Джон Лойд* за Ройтерс.

Не може да се каже, че Чърчил не е бил в крак със своето време. През първата половина на 20-и век е широко прието, че човечеството е съставено от слоеве, които може да бъдат степенувани по качество. Смяташе се, че този възглед, най-грубото невярно тълкувание на Чарлз Дарвин, е отмрял, поне на Запад, или най-малкото е характерен за крайностите на политическия и интелектуалния живот. Това обаче не е така.

През 1937 г. пред кралска комисия Чърчил изразява мнение, че нищо чак толкова лошо не е причинено на "червените индианци в Америка или на чернокожите в Австралия". Имайки предвид белите, той добавя: "Не приемам, че на тези хора е причинено зло от факта, че по-силна, по-висша раса, по-житейски мъдра раса, да кажем така, е дошла и е заела мястото им."

Според един от биографите му, Джон Чармли, Чърчил е вярвал, че белите протестанти са най-висши, следвани от белите римокатолици, а индианците са по-висши от африканците. В своята прочута реч "Това беше техният звезден час", произнесена през юни 1940 г., когато за Великобритания е най-мрачният час - тогава британската армия е в капан при Дюнкерк, а нацисткото нахлуване във Великобритания изглежда предстоящо - той подчертава, че християнската цивилизация и империята са безценни институции, които трябва да бъдат спасени.

За империалистическа Британия отказът от империята след Втората световна война бе признание, поне от лейбъристкото правителство, което замени консерваторите на Чърчил, че една държава, отделяща огромни средства за създаване на социална държава, не може повече да си позволи имперско управление.

Социалната демокрация измести имперската слава; неохотно последната постепенно се трансформира в Общност на нациите (б. ред.: първо Британска общност).

Увереността в расовото превъзходство и правото на владичество, оправдавано с по-висшата цивилизация, потъна и сякаш се удави през следващите години, когато либерали, левичари и ново поколение млади радикали отричаха и презираха своите империалистически предци.

Цивилизацията като белег на различия обаче никога не си отиде. През 1992 г. професорът от Харвард Самюъл Хънтингтън написа статия в списание "Форин афеърс", чиято същност се свеждаше до няколко кратки изречения: "Главните конфликти в глобалната политика ще стават между народи и групи от различни цивилизации. Сблъсъкът на цивилизациите ще доминира глобалната политика. Разломните линии между цивилизациите ще са военните фронтове на бъдещето."

С това той внесе нова перспектива вътре в политиката и в дебатите между нациите. Това означаваше, че те, често без да осъзнават, са ограничени не само от национални граници, но и от споделяните културни и политически връзки отвъд тези граници.

След края на Студената война според Хънтингтън Западът е престанал да доминира. Незападни цивилизации, състоящи се от милиони, дори милиарди хора, "се присъединиха към Запада като движещи сили и творци на историята." Някои групи са сравнително малки като англоговорящите Кариби. Други са по-големи. Славянският свят със столица Москва наброява десетки милиони. Ислямската цивилизация има арабски, тюркски и малайски подклонове. Западната цивилизация се състои от две големи части, разделени от хиляди километри, но свързани културно - Северна Америка и Европа.

Идеята веднага бе отхвърлена, особено от либералите, чието виждане е за един по-размесен свят от народи, борещи се за свободна, демократична политика. Идеята на Хънтингън беше консервативна, но не бе дефинирана въз основа на расата, нито почиваше върху йерархия на цивилизациите. Те са различни, никоя не е над другите, нито под тях. Либералите и други може да не са съгласни с тази идея, но се отнасят с уважение към нея.

Сега обаче старото значение, или известна част от него, се завръща под форма, която либералите не могат да преживеят. В друга статия във "Форин афеърс" този месец Роджър Брубейкър, социолог в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, открива нова идеология - цивилизационализъм - развита от крайнодесни, антиимигрантски партии, главно в Европа. Според Брубейкър това е войнствена идеология за "паневропейска цивилизационна общност", заплашена от и готова да заплаши друга цивилизационна общност - исляма. По този начин тя "поставя големи заплахи пред либералната демокрация".

Във все по-светска Европа цивилизационализмът набляга на хистиянските корени и символи. Той не е фашистки, макар че се откриват следи от фашизъм в много от партиите. Вместо него много партии заемат либерални позиции като равенство между половете и подкрепа за еднополовите отношения. Повечето изоставиха антисемитизма, който ги характеризираше - особено старият Френски национален фронт - като направиха завой на 180 градуса и станаха семитофилски, ентусиазирани за държавата Израел, защитаващи евреите в собствените си страни.

Брубейкър бегло споменава Доналд Тръмп, но цивилизационалната класификация на социолога описва много от позициите, споделяни от Тръмп - понякога с неодобрението на републиканското ръководство. Идеологията на Тръмп - ако нещо толкова непоследователно може да се нарече идеология - е също антимюсюлманска и подкрепяща т. нар. алтернативна десница. Той упорства с най-различни въплъщения на забрана за пътуване, предназначена за граждани на конкретни страни с преобладаващо мюсюлманско население, и най-накрая победи, след като Върховният съд на САЩ позволи последната версия да влезе в сила.

През август първоначалният му отговор на неонацистките демонстрации в Шарлотсвил, щата Вирджиния, бе, че има някои "много добри хора" сред носещите факли. По-рано този месец той ретуитна за милионите си последователи непроверени видеоклипове на крайнодясната група "Великобритания на първо място", показващи нападения от, както се твърдеше, мюсюлмани срещу бели индивиди - достатъчно неразумен ход, за да бъде порицан публично от британската премиерка Тереза Мей.

Тръмп като че ли клони към своя версия на цивилизационализъм с исляма като главна мишена. Неговата идеология трудно може да се определи. Самият той е смесица от собствени, по всичко личи готови клишета, съчетани с изхвърляния в коментари или туитове, насочени към крайните течения в десницата. За разлика от лидерите на европейските крайнодесни националисти той няма последователна платформа и е сменял партийната си принадлежност пет пъти след 1987 г. В сегашния си облик обаче той изглежда вижда себе си и бяла Америка като част от една християноцентрична "цивилизация".

*Джон Лойд е съосновател на Института на Ройтерс за изследване на журналистиката в Оксфордския университет, където е старши изследовател. Изразените в коментара мнения са лично негови.
 

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase