Един човек, който живее с вируса на ХИВ

Иван е висок, слаб и разговорлив. От 17 години живее с вируса на ХИВ.

Бързаше. Поговорихме си съвсем за кратко. Отказа категорично да го снимам, макар че щях да запазя анонимността му, като го снимам в гръб и модулирам гласа му.

Да, той крие тайната в себе си... при някои обстоятелства. Насрещната страна трудно приема хора като него. Естествено е да си спестява такива емоции, естествено е, че не иска да се подлага на това.

„От друга страна, отдавна съм го преодолял това, имам подкрепяща среда, която ми помага“.

Не съм първият журналист, на когото дава интервю. Иван не обича журналистите. Според него те не търсят истината, нямат достатъчно акъл да я потърсят и прозрат. Целта им е жълтото и сензационното в изповедта му, в историята му. „Те ме изкарват потиснат, а аз не съм потиснат“.

И наистина - не е.

Нормален здравомислещ човек, който разказва увлекателно, има какво да каже и често се шегува.

Иван е регистриран като ХИВ позитивен от 1991 година, “оттогава живея осъзнато с това. Как се случи ли? По обичайния начин. В крайна сметка... няма нищо скандално в начина, по който се е случило. Това, което всеки прави”.

Попитах го какво му е било най-трудното тогава.

„В онези години информацията беше много малко, особено за човек, който за първи път чува и разбира за СПИН, нямаше на кого да се облегна. Имаше хора, които ме подкрепиха, но те не разбираха и не знаеха по какъв начин може да ми се помогне.

Впоследствие се наложи, след преодоляване на първоначалния шок, в крайна сметка сам да седна, да търся и чета информация. Но информацията беше съвсем друга в онези години.

Шокът си е шок, няма какво да го коментираме.

По-скоро липсата на информация беше проблемът, а и медицината не беше така развита тогава, беше назад и тогава нямаше никаква перспектива за реално лечение.

Терапията стана факт едва 96-а година, тогава се появи надеждата, че човек може да живее 10-15 години. Терапията сега е доста по-успешна. При току-що открит ХИВ позитивен има шанс да живее поне 20-30 години, и то със сега и тук съществуващите средства“.

„Лечението, естествено не е най-доброто. В България ги няма най-добрите медикаменти, и то поради липсата на пари, не за друго. Стари са медикаментите, това е факт. Ние сме доста по-назад от другите европейски държави“, твърди Иван противно на официалната информация, че на ХИВ позитивните се дава най-доброто.

Иван говори и за дискриминацията, която понякога е смазваща. Потресаваща. Той не би казал на работното си място, че е позитивен. Много позитивни и на лекарите си не биха казали. Лекарите ги гонят. Стоматолозите редовно отказват да ги лекуват.

Или, още по-грозно и потискащо: разговор между лекуващ лекар и друг, който просто любопитства, че колегата му лекува „един спинаджия“. Иван отдавна е претръпнал и не се впечатлява от това отношение, но го е грижа за хората, които току-що са разбрали, че са позитивни. Тяхната психика е много крехка и лесно ранима. Отблъснати веднъж, те се затварят в себе си и спират да търсят помощ. А това е пагубно.

Или пък си казват: „Майната му! Не е полезно и за мен да си казвам“. И не съобщават на стоматолога си например, че са ХИВ позитивни. Има риск за него, да, но има риск и да е поредният, който го гони.

„Лекарите гонят. Лекарите отказват да те лекуват“.

Какви права имат ХИВ позитивните? Как ги обезпечава законът? Имат ли право да се трудоустрояват? Да, о, да, пенсията е 70-80 лева. Е, инвалидите могат да идат да протестират и може и да си постигнат исканията. А ХИВ позитивните как да идат да протестират? Как да се покажат, като самоличността им ще е разкрита? С качулки ли? Да, мислили са за протест с качулки...

Естествено, Иван е активен и готов да помогне на всички. Той се е свързал с други, които живеят с вируса на ХИВ, за да си помагат взаимно.

„Който има желание и ако е достатъчно открит човек, ако е приел в себе си, че има този проблем и трябва да живее с него занапред, той иска да търси информация и други хора, с които да се подкрепят взаимно. Мога да ги науча на много неща, стига да имат желание да слушат и разбират“.

Това за заблудите и митовете относно начина на заразяване му е адски досадно вече. Какво би казал Иван на хората, които мислят, че на тях не може да им се случи? Би им разказал един виц:
Един джигит карал ама мнооого бясно, рисковано, това минаване на червено, това отнемане на предимство, това превишена скорост и свирещи спирачки... И в един момент на едно кръстовище... спрял на зелено.
- И защо пък спря на зелено? - попитали го.
- Друг джигит.

Има хора около него, които са и негативни, дори сред приятелите. Макар че те вече са приели и преодолели състоянието му и първоначалните си вълнения, че вече е обречен.

„Хората около мен се заслушват в някои информации, вълнуват се, споделят с мен. В крайна сметка се налага да им обяснявам, че не точно така стоят нещата, че истината е съвсем друга и вече ми е досадно да опровергавам постоянно информации, които излизат по медиите. Вече го обръщам на майтап“.

„Пълната идиотия е сега по първи декември, когато всички се юрват да събират спешно информация, да пишат и говорят за това. Всички после отиват да слушат официалната информация и статистика, която излиза.

Защото служебните лица невинаги говорят коректно, съзнателно или несъзнателно, те невинаги изнасят коректно информацията или пък самите журналисти нямат интереса, желанието да разберат за какво става дума.

Не им идва на акъла да попитат какво се крие зад една проста цифра, примерно, броя на ХИВ позитивните. Ама това не е реалната бройка на хората, които са инфектирани, това е цифрата на регистрираните случаи. Регистрираните случаи са случаи, а не реални хора. Защото някои от регистрираните може вече да са починали. Тези хора може и да не са вече живи“.

И още: „Кампаниите са абсурдни. Късно се откриват ХИВ позитивните, късно започва профилактиката, лечението. Сега почват поредните кампании, които крещят: “Направи си тест!”, но никой не ти казва ЗАЩО трябва да си го направиш. Причината да си направиш теста, посланието, което трябва да мотивира хората, е сгрешено. Трябва да им се каже, че за себе си трябва да го направят, за да се открие навреме инфекцията, а не когато вече е късно. Направи си тест, че да си помогнеш – това е правилната мотивация. Масата хора мисли така: какво ми пука на мен, че ще разбера, че съм позитивен, ще си живея живота, колкото ми е останал.

Иван препоръчва на хората да се тестват, а на инфектираните - да не се предават, да не се отказват да търсят помощ. Защото шокът се преодолява, особено ако има кой да те подкрепи, а животът може да е пълноценен и хубав.

Попитах го какво се промени в живота му, откакто е разбрал, че е позитивен. „Ценности и критерии се променят. Човек си преосмисля живота. Трудно ми е да се върна толкова години назад, но виждам, че си преосмислих живота. По друг начин вече ценя някои обичайни неща, самата ценност на живота е друга, особено когато се наложи да планираш нещо занапред“.

Още от мен