Стефан Вълдобрев дотук и нататък

Преди година Стефан Вълдобрев се върна на сцената с концерт в малък клуб.

Преди 6 месеца започна активно да пътува със същия репертоар.

Преди 3 месеца го повтори в столицата в по-разширен вариант в театър София.

Преди седмица пя на сцената на Народния театър.

Какво следва – Зала 1, а после стадион?

Като за начало – това интервю...

Софийски клуб – театър „София“ – Народния театър, доста участия и извън столицата. Какво следва?

Записахме последния концерт и ще излезе на DVD – аз за първи път ще издавам лайф и много ми се иска да видя как ще се получи.

Имаш много различни проекти – покрай концертите не ти ли се иска отново да издадеш албум с песни?

Много често ме питат за това и честно казано не съм толкова категорично против, както преди година. Започвам да си мисля за такива неща.

Всъщност как пишеш музика – трябва ли да решиш, че ще има албум, или идеите ти хрумват хаотично?

Постоянно си записвам каквото ми хрумне. Имам материал за много албуми и теми, които могат да се развият. Но те са в зародиш още – на рафта си седят.

Аз се вдъхновявам от най-различни неща. Например от разговора на съседната маса – жената говори по-високо, мъжът – по-ниско, ето ти два инструмента в диалог. Или си седя в колата, няколко клаксона изсвирват и се получава мелодия...

Концертите ти, албумът „Към“ и моноспектакълът на Камен Донев, който участваше в концерта, са смесица от български фолклор и модерни аранжименти. Мислиш ли, че този тип изкуство трябва да представя България навън, или по-скоро трябва да правим нещо, което се намества в по-широк контекст, вместо да се подпира на националното?

Не мисля, че двете неща се отричат взаимно. Ние също се сравняваме с по-широкия контекст. Дали ни харесва или не, ние генетично сме свързани с фолклорната база. Аз примерно не мога да избягам от това, че харесвам автентична циганска музика. Отделен е въпросът, че примерно чалгата взе най-лошото от сръбския турбофолк...

В предишното интервю каза, че най-мръсната дума за теб е „чалга“...

Да. Все още така мисля. Но аз не се плаша, че нашите балкански ритми не са достатъчно европейски.

Репертоарът за последните концерти се роди, след като ме поканиха да свиря в Чехия. Тогава си помислих, че точно това ще им е интересно да чуят. И се оказах прав.

И досега публиката реагира по един и същи начин – независимо дали отбраната публика в столичните клубове, или работниците в Раднево – всички й се радват еднакво.

Разкажи за турнето на театралната копродукция на България и Германия Хамлетмашината – как мина?

Аз се навих да участвам в този проект, защото си казах, че е хубаво да играя с колеги от други държави. Самата идея за казване на всяка реплика на няколко езика ми беше любопитна.

В Щутгарт имахме 5 представления и всички бяха на препълнени зали. Аз очаквах, че ще реагират по-различно от българската публика, защото немският театър е много по-текстуален от българския.

Оказа се, че реагират точно като нас. Което ме изненада и ми стана приятно, че за пореден път се убедих, че нашата театрална публика е на много добро ниво.

Предстои ли ти нещо ново в театъра?

Да – с Галин Стоев в Театър 199. Ще репетираме лятото и трябва да сме готови есента. Нов текст на Яна Борисова - авторката на "Малка пиеса за детска стая", в която участвах. Сега ще играем същите актьори, но друг сюжет. Много е приятно, четох текста – хубав е.

А в киното? Имаш ли вече собствен проект за пълнометражен филм?

Имам, даже няколко. Не мога да ти разкажа от суеверие, защото в момента се решават субсидиите. Всъщност кандидатствам с един документален. В същото време с Камен Донев мислим един игрален. Още сме на ниво сценарий. Виждаме се и си седим с тефтерите и пишем.

Какво става с филма „Стъклената река“ по романа на Емил Андреев, в който се снима миналата година?

Не съм гледал нищо готово, но самите снимки ми бяха изключително приятни.

Иначе филмът има приключенски момент, тип Дан Браун. Разказва един безценен апокрифен текст, който е скрит някъде.

Историята започва със смъртта на един стар професор във Франция, който на смъртното си легло казва на дъщеря си, че те са наследници на рода на великия Робер льо Бугр, който на връщане от Кръстоносните походи е минал през България. Професорът праща дъщеря си да търси неговия завет по българските земи.

Филмът разказва какво се случва, когато тя идва. В нейната роля е Наталия Дончева – френска актриса с български произход. Играем с Иван Ласкин, Захари Бахаров и Лидия Инджова.

Ти имаш много добре поддържан сайт, както и канал с всичките си клипове в YouTube. Колко често използваш интернет?

Постоянно. Оттам се информирам.

Ще гласуваш ли?

Да, решил съм за кого. Аз винаги гласувам.