Криле на желанието

Офис. Бюра, стъкла, метал, компютри, телефони с пронизващ звук.

Синя, зелена и бяла светлина, модерен дизайн, ледена вода и мивки, малки тоалетни – излъскани. Студено и стилно. Модерно и съвременно. Съвсем като истинско.

Не е случайно. Защото новата постановка "Летене" на Десислава Шпатова със сценограф - Елена Иванова, е за новите хора. Търсеща максимална искреност, тя се опитва да проникне в разхвърляните мисли на съвременния човек и да ги подреди в някакъв смисъл.

Текстът е на един от най-популярните руски драматурзи - Олга Мухина, чиято “Таня-Таня” беше поставена в същия театър от Явор Гърдев преди години.

Сега тя отново е представена на българската публика с най-скандалния си текст, който, по ирония на съдбата, се оказва най-документален.

Защото “Летене” е написана по 15 интервюта, които авторката е правила с известни личности.

Може би затова актьорите, които участат в представлението, са там с истинските си имена. Все едно няма персонажи. Все едно всичко е риалити.

Диалозите им са разхвърляни, неподредени и изстреляни малко безразлично. Говорят си чудовищни неща, но когато ги казват така, все едно съобщават, че им се ходи до тоалетна, те изглеждат човешки.

И се оказва, че вече е човешко да се чувстваш ужасно самотен и в същото време да си невъобразим егоист. Да казваш, че искаш да си щастлив и да друсаш каквото ти падне.

Постоянно да консумираш, да се тъпчеш, да пиеш, да имаш, да притежаваш и да си купуваш непрекъснато и да се чувстваш празен, кух и оглупял. Също толкова човешко, колкото да ходиш до тоалетна. Има общо - спомни си “устогъзието” на Виктор Пелевин...

Всъщност, точно тоалетната е доста подобна на персонажите в пиесата. Тя е тясна за голямото послание, което всеки от тях носи в себе си и затова малко е вмирисана.

Иначе външно е достатъчно излъскана, за да наредиш една линия на чинията. Гълта всичко. Нищо не връща. И от време на време я прочистват с разни препарати и замитат последните органични отпадъци.

И това е тъжно.

В същото време, всички долу, пред сцената, се подсмихваме на случващото се. Защото е познато. Защото често репликите са подобни на собствения ни вътрешен монолог. Защото все още сме способни на някаква самоирония, пък и смешките са забавни.

Те са на гърба на Симона – дошла от някое село, тъповата такава, ентусиазирана, наивна и абсурдна насред големия град. Толкова различна, че имаме нужда да й покажем какво е тук, да я направим като нас. Абе, и това звучи познато.

Така или иначе опитът за разузнавателен полет над новото поколение според нас е частично успешен. Само дето малко ни липсваха някои от веществените доказателства, че хората, които играят, наистина имат такъв лайфстайл, тук и сега.

Защото всички неща, които се случваха в пиесата, бяха направени по-скоро с прийомите на класическия театър без модерното, без откаченото, без позьорското и блестящото – така, както биха играли пиеси от Шекспир през Чехов до Богосян. А модерните хора са различни.

Може би се е получило така, защото в България тези хора са малко. Дано да е заради това...