"Крум" от Израел до Варна

На 6 юли Михаил Мутафов ще отпразнува 60-годишния си юбилей. С представление и купон. 

Разбира се, ще играе последният спектакъл, в който има главна роля - "Крум" на Явор Гърдев по текстове на Ханох Левин.

Софийската публика познава израелския драматург като абсурдист. Защото второто представление, което Явор направи по негови текстове - “Старицата от Калкута” , е именно в традициите на абсурдизма..

Действието на постановката се развива в малък квартал, някъде, в някой град. Все тая къде. Защото, макар че героите си мислят, че мястото е определящо за живота на човек, се оказва, че всичко е в главата ти – включително животът, който никога не се случва.

Метафората за повторението, безсмислието и херметичното затваряне в клишето по неповторим начин е предадена чрез сценографията. Сцената е кръгла, картините се редят калейдоскопично с подредени симетрични емоции. Смяната е бърза, светкавична и все едно гледаш през шпионка, но избирателно.

Този тип особено реалити (невероятно органичната игра на актьорите наистина прави преживяването доста реалистично) ти влиза под кожата и минималната емпатичност те кара да съпреживяваш толкова дълбоко, че в един момент ставаш един от героите.

За това благоприятства не само близкият контакт с публиката, а и близката ситуация с нашата действителност. Защото макар че, според мен, емиграцията е малко поостаряла тема за тукашните ширини, синдромът на маргинализирания от западния свят човек си важи в пълна сила за нас.

И за героите в “Крум”. Те се опитват да намерят път към света, към себе си, към истината. Но подходът им е грешен. И те са загубени – между миналото и бъдещето. Така и не успяват да заживеят в настоящето, да си изградят реалност, която да не ги потиска, да не ги кара да се чувстват ограбени и незначителни.

Всеки от тях се блъска между стените на тясната си къщурка и социална роля, блъска се в глупавата и ограничена представа за себе си и този сблъсък го наранява жестоко. Всички са белязани – не съществуват въпроси, а убеждения, кухи формулировки на идеите как трябва да живеем живота си и какво ни е нужно, за да бъдем щастливи.

Но персонажите нищо не правят. Нищо. Всичко се осъществява по вълшебната формула “от утре”.

Времето минава, никакво развитие, нито вън, нито вътре. Всички стават еднакви, въпреки че на пръв поглед са ярки и ексцентрични. Ексцентричността обаче не търпи формули и клишета, тя изисква свобода – нещо, до което героите на “Крум” никога не са се докосвали.

Наистина се чудех дали тези от тях, които заминаваха натам, откъдето главният персонаж - Крум - се връщаше същият, имат шанс за изход от нерешимия ребус на психологическата и личностна безизходица чрез елементарното бягство. Дали ще намерят това, което търсят. И не знам... Но по-скоро – не.

Защото до края на постановката процесът беше неминуем - всички стават еднакви, апатични, разочаровани, в безизходица. Без отговор. Без грешка. Просто в пространството. В кръга. В безкрайното...