Killing me softly, или страдания по Чехов

Има няколко пиеси, които са поставяни по света толкова много, че в един момент на техен гръб започват словесни и постановъчни мастурбации (с извинение за израза).

В България съм гледала достатъчно такива. И винаги се сещам как Венцеслав Кисьов ми обясни защо Шекспир е вечен и винаги актуален. Сегашният директор на „Сълза и смях“ ми каза, че ако е поставял "Хамлет" преди 1989, водещата фраза би била "Има нещо гнило в Дания", а след промените - "Да бъдеш, или да не бъдеш".

Може би вечният текст трябва да съдържа толкова универсални смисли, че да се чете при всички ситуации. В този смисъл най-вероятно винаги ще има какво да се открие дори в една от най-поставяните пиеси на Антон Павлович Чехов - "Вуйчо Ваньо".

И откритието едва ли ще е рефренът на социализма " У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите...".

Една улична фраза гласи, че ако трудът облагородяваше, воловете щяха да бъдат професори.

В постановката на Стефан Мавродиев в Младежкия театър осъзнаването на илюзията за смисъла на човешкия труд е основният извор на трагизъм. Но трагизмът не те засипва с депресивни сцени, а се стича между думите, между изпуснатите сълзи и в очите на актьорите.

Комичните ситуации са много и винаги смешно-тъжни. В тях всекидневието като цяло е поносимо, но малките, изтичащи моменти напомнят за страданието и мъката на съществуването. Мъката и скуката се давят по обичайния начин - в чашата.

Замисляш се дали човекът е по-прекрасен, когато се примирява с нещастието, или когато се бунтува - макар и безсмислено - срещу него. И за избора между неизвестността със зрънце надежда и тонове самозаблуди и сигурността, присъдата, която дава яснота и носи нещастие. Избор, който винаги боли...

„Вуйчо Ваньо“ на Мавродиев е разказ за неосъщественото, за изпуснатото, за неизживяното. Героите са нещастни от скука, нараняват се взаимно и разбиват сърцата си... Защото след половин живот, изкаран в летаргия и механичност, обичайният ритъм е нарушен от съдбата - в случая с появата на красивата съпруга на професора и интересният, ексцентричен доктор.

Те не оставят избор на никого и повличат с различността си всички около себе си. За Чехов тази различност няма значение - тя е обречена, а не спасителна. И в представлението страдат не само околните, а и самите виновници.

Любовта не е спасение, страстта не е оправдание и всичко тече по старому, само разходът на водка се увеличава и обедът се сервира вечер. А към седем "хората просто си пият чая, а в същото време разбиват сърцата си".

И нашите - с прекрасните изпълнения на Георги Кадурин като Иван Войницки, Малин Кръстев като д-р Астров, Илия Добрев като самовлюбения професор Серебряков, Станка Калчева като неговата млада жена, и Лиза Шопова като изгарящата от несподелена любов Соня.

Ако харесваш Чехов, го гледай. Ако не - хич не опитвай...