Днес Койна Русева има премиера. Койна Русева е актрисата с най-най-най-страшни очи. Никакви „Дами канят“. Страшна е тази Койна. Има и страшен глас. Все едно слушаш оркестъра на Дюк Елингтън насред чернокож бунт. Или нещо такова. Всъщност тя цялата е страшна. Страшно готина имам предвид. Като че ли Койна е най-енигматичната българска актриса след Невена Коканова. Тя е един океановулкан от чувства. Гаси-пали, пали-гаси.

На всичкото отгоре има и три деца, та и мъж. Върти жената многолюдно семейство и хич не се шегува.

Та, за премиерата. По случай бенефиса на актрисата Доротея Тончева и откриването на новия, ремонтиран салон на театър София, се поставя пиесата на Стефан Цанев "Животът - това са две жени". Спектакълът е игран за пръв път през 80-те години и сега Койна играе ролята на Доротея тогава. Доротея пък сега играе майката на Койна. Лудница.

От дума на дума разговорът малко се поотклони от театъра, но крайният резултат са пет страници интервю. Как лети времето...

За какво се разказва в пиесата?

В пиесата има класически триъгълник - майка-син-жена. Трима души, които търсят себе си. Това е вечна тема, която винаги е актуална. Затова и пиесата, според мен може да се постави и сега. Все пак желанието на режисьора Георги Михалков е да запази духа на времето. Не да осъвременяваме пиесата, а да покажем онова време.

През 80-те години представлението е имало много голям успех, защото се е занимавало с проблеми, за които тогава не се е говорело открито. Като цензурата.

Например моята героиня е журналистка. Тя прави статия и от нея отпечатват едно "няма нищо". И тя трябва да живее с това "няма нищо" и да работи. Но не може. И това й е проблемът - компромисите.

През осемдесетте Доротея Тончева е играла моята роля. Даже се шегувахме, че може аз да изиграя нейната сегашна роля след време.

Кое беше най-трудно за теб в тази роля?

Ами тази жена - моята героиня в някакви моменти може да бъде много саморазрушителна. Аз лично имам понякога такива периоди. Обикновено за ролята се допитвам до себе си, до житейския и творческия си опит. Естествено, наблюдавам и около мен какво се случва. Аз имам подобни периоди, но тази жестока сила на саморазрушение ми беше малко позната... Това още търся в пиесата.

А най-приятното?

Много ми харесва това, че като че ли целият театър помага да се случи това представление. И това е много важно. Защото ми се е случвало да репетирам неща, където винаги си на гости, а сега се чувствам като у дома си. Артистът трябва да се чувства така – да е спокоен. Ако те притискат и тормозят, не можеш да извадиш всичко от себе си. В този смисъл, аз се чувствам адски свободна там.  И може би поради това много добре се сработихме и с Доротея, и с режисьора. 

За кого е това представление?

Отношение майки-синове винаги ще има. Отношения мъж-жена винаги ще има. Винаги ще съществуват проблеми и хората ще се опитват да ги оправят. В този смисъл, представлението е за всички.

Много малко са хората, които като се запознаят с някого решават, че това е половинката им и и живеят с нея в пълна хармония до края на дните си.

Ти така изведнъж ли намери половинката си?

Ами не. Явно животът е решил в един момент да ни срещне. Явно съм имала нужда да се запозная с него точно в този момент. Аз точно тогава се бях изгубила в живота, чувствах се безобразно сама, беше ми много тъпо, не виждах много смисъл в нещата, които вършех. И точно тогава се запознах с него, в един много странен период.

Коя реплика от пиесата смяташ за много лична?

Ами тя самата пиеса е много лична. Режисурата казва, че при мен имало  „опасно припокриване с образа”. Ами – нека. Стига да е в интерес на работата съм съгласна. Защото трябва да се потопиш в работата, да я усетиш. Нямам любима реплика – цялото движение на героинята ми е адски близко.

С какви режисьори обичаш да работиш?

С такива, които ме провокират. С такива, които знаят какво искат и знаят как да го постигнат. С такива, които знаят как да извадят нещо от теб.

Защото тези, които искат познати неща са ми скучни. Аз докато не стане, не се отказвам. Понякога се карам с колегите и ми пада гласът и, но трябва да станат нещата.

Имало ли е случай, в който си искала да набиеш режисьор?

Имало е. Но няма да кажа кого (смее се ). На финала това, което се получи беше достатъчно добро, така че всичките тези ексцесии и репетиции си заслужаваха. Играенето е особен вид любов. Тя минава през страшно обичане, омраза, непоносимост, неможене да дишаш без тези хора – през нормалните етапи на една любовна връзка. С цялата й графика.

Коя от ролите ти в момента в театъра ти е любима?

Ами всичките. Защото аз съм си ги избирала. Бачкала съм за тях като ненормална. И винаги съм си позволявала да отказвам роли, които не ме провокират, или с които виждам, че няма как да се справя, или неща, от които виждам, че няма смисъл. Няма смисъл да се хвърлят енергия, време. Аз просто не играя никъде нещо, което не съм искала да играя. И затова всичко ми е любимо. И 5-те постановки.

Снимаш ли в американските студия?

Ами не. Те не ме взимат.

Защо?

Защото не знам много добре английски. Освен това те търсят български актьори за някакви странни роли.

А пък женските са още по-трудно. Аз не знам какво точно е моето лице за кино, но на тях не им трябва нещо като мен. На тях им трябва нещо или по-хард, или по-мижаво и аз някак не се вписвам. Не ме интересуват много. Това е някакъв опит пред камера, някакви пари, разбира се, но ти си направил някакви неща, имаш нещо зад гърба си, и там си ученик. Това не е много приятно усещане.

Какво снима последно?

С Дочо Боджаков един филм с работно заглавие "Моето мъничко нищо". Просто е кеф да се снимаш в българското кино.

Особено като срещнеш режисьор като него, като се сработите. Сцените, репликите, влизането в роля - това няма как да ми се случи в американска продукция- там е: "Айде влез, излез и довиждане". Като снимам българско кино, се чувствам творец.

Каква е ролята ти във филма?

Играя майка на 19-годишен. Това беше лек стрес за мен в началото, но благодарение на Дочо го преодолях и даже се нахъсах да стане истинско. Защото в театъра донякъде е възможно това "лъжене", че нещата са истински, но в киното е невъзможно. Дочо много ми помогна – от пълна неувереност в началото, стигнах в другата крайност.

Какво се случва в българското кино напоследък?

Ами случва се нещо. Снима се. Лошото е, че напоследък в българското кино за съжаление се губи разказването на една простичка история.

Навремето са се правели гениални български филми. И всички го знаем. И всички ги гледаме. Има разкошни български филми и после тия 10 години в нищото... А тези 10 години бяха моите златни години. Ето затова сега играя майки! 'Щото времето, когато трябваше да играя любовници мина в нищото.

А какво се случва в българския театър напоследък?

Ами и там се случва нещо. Театърът сериозно дръпна. Искам това да стане и с киното ни. Защото има уникални български актьори.  Искам и аз да се пробвам. Искам да снимам.

Театър или кино?

И в двете. И за двете се чувствам силна, чувствам, че имам какво да дам. Обаче трябва някой да ме шлайфа за кино, аз не мога самичка да давам.

Сега снима ли ти се нов сериал – след спирането на „Морска сол”?

Не, искам да снимам пак „Морска сол”. И мисля, че това беше нещо много добро, което ние се опитахме да направим и жалко, че един читав опит спря. Тъкмо започвахме. И сценаристите, и артистите се учехме взаимно.

В началото на снимките лично на мен ми беше много сконфузено. След това толкова научихме в процеса на работа...

И съжалявам, че трябваше стана, защото мисля, че можехме да отидем много по-нататък. Няма как да се научим, ако не снимаме. Дори съм съгласна да се снимат ужасяващи неща, само и само да се върви напред. Защото сериалите по света са малки филми. А ние къде стоим? Още на домашното видео вкъщи – много сме назад.

Коя роля искаш в момента да играеш?

Всички женски роли и половината мъжки. Шута в "Крал Лир" и самия крал Лир, Дон Жуан, Платонов, Трепльов и много, много други.Адски са ми интересни мъжките образи. Много добре ги разбирам някакси. Но това ми е орисията. Аз съм в женски род.

Децата ти проявяват ли артистични способности?

Ами да. Те не са добре и тримата, Те са луди. Пеят в училищната група, Калина е играла в един спектакъл с Ицко Финци като малка – влизаше в последните 5 минути – беше адски умилително. Участвала е и в „Подземието” на Лилия Абаджиева.

Синът ми снима в предишния филм на Дочо Бoджаков „Патриархат”. Стават децата за това, но аз, и то тях, искам всичко до край. Не обичам компромиси в работата. Докато не стане, не се отказвам. Имам желание нещата да станат добре.

Как поддържаш тялото си?

Ами днес например не можах да отида на спорт, но като свършим с теб отивам. Аз от Асен Блатечки се научих сакчето да ми стои в колата. За да може като остане време да подскачам с жените в Спартак. Като нямам време на килимчето в стаята на децата – коремни преси до откат.

Редакторът на Тialoto.bg ми каза да те питам точно колко луда си?

Ами да дойде той да ми го зададе този въпрос и ще разбере колко точно луда съм (смее се).

Колко пъти са ти казвали „Абе, знаеш ли, че имаш срашни очи?”

Последно ми го каза един психар в sms. По едно време много ми звънеше и аз се бях притеснила. И накрая ми прати такъв sms.

Иначе много пъти са ми го казвали и ми е много приятно да го чуя. Все пак очите са част от мен, макар аз да нямам никаква заслуга за това. Аз мога само да използвам това, което имам.

Какво четеш напоследък?

Само пиесите и текстовете си. Лятото четох приятни неща, обаче от лятото са минали 2 месеца, отворих една книжка, към десетина страници съм прочела и се изложих – до там стигнах. За „Любовникът” на Маргьорит Дюрас става въпрос.

Какво слушаш напоследък?

Каквото ми пуснат по радиото.

Какво последно хареса на сцена?

„Крум“ на Явор Гърдев. Адски добър спектакъл. Отиват, играят го някъде и са на едно ниво със света. Въобще по-камерните неща на Явор много ме кефят.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase