Ледена епоха: Катерицата връзва кънките

Винаги съм си мечтал, докато гледам състезателите по фигурно пързаляне, да се въртя и аз като тях. Да подтичвам по леда в потресаващи скокове – двоен аксел, ритбергер, троен тулуп (не да подхвърлям някой тлъст вол, така се казва скокът). Искам да кажа, че и на хокей ми се играе, абе, където има пързаляне на лед, искам да минавам като фурия и останалите да ме гледат смаяно и да си удрят челата в ледената покривка.

Това ми желание (да се пързалям, не народа да млати лоб в моя чест) беше осъществено, благодарение на първата открита софийска пързалка от има-няма 10-15 години.

Леденото чудо е малко тесничко, но за аматьори става. Плюс това е кацнало в центъра на столицата, до НДК, има кънки под наем до насита или почти до насита, както ще видите по-нататък.

Около пързалката предвидливо са ситуирани увеселителни павилиони за хапване и пиене, та ако някой не го бива на пързалката, поне да си стопли мозъка с ромче и чайче, докато тълпата се хързулва.

Има и открита сцена, където по време на моето дефиле по леда разни дечица усилено удряха някакви инструменти, в стройна симфония от звуци.

Смог, студ, пързалка. Редя се чинно да си купя билетче и обяснявам на мой колега как ще изкъртя леда като един истински Евгени Плюшченко и колко съм добър. Други колеги вече са си купили билетчета, навързали са кънки и са готови да атакуват.

Лошото е, че моят номер кънки го нямаше. Нищо, смело заявявам, ще карам с по-големи. Лоша грешка. Все едно си нахлузих галоши и краката ми се кривяха като размекнати бутер банички.

Добре, че пързалките имат стени, по които нещастни аматьори като мен да се подпират. Васко, колегата, се плъзна по леда като лапландец и отпраши в мъглата.

Аз, в ролята на парализирана Маша Бутирская, се тътрех като дрогиран стършел. Лесно било. Да, бе. Наведи се напред, плъзгай краката настрани, коленете леко свити, почувствай езиците на кънките. А да друсна един казачок, а? Ужас ви казвам. Ските били помагали. Помагат, чушки. Поне на мен скиорският ми стаж не помогна.

На всичкото отгоре, цялата група колеги хвърчи като ракети около мен, начело с шефа, който пори множеството като хокеист с 25-годишен стаж в НХЛ. Титаник ряпа да яде.

Невръстни дечица също подскачат и си се пързалят все едно са родени в Антарктида. Така е, отиде ми мечтата за аксел, дори и най-мизерният, освен ако за аксел или тулуп не се брои летенето ми по гръб връз леда и опитите ми да се вдигна, приличайки на изтерзана катерица.

Морна колежка (май беше жената на Мистър Титаник) ми обяснява как искала да се сети да кара назад и почва да се припка на задна скорост. Абе, сестро, к'во назад, аз не мога да изпълзя два сантиметра напред, а ако тръгна наобратно ще трябва да ме хоспитализират и милосърдна сестра да ми дава топло мляко с мед до Великден.

Решавам и аз да се плъзна по-категорично. Аааа, па са. Няма да се излагам. Ще засенча и Албена, и Максим и всички. Засенчих, аз. То не би строполяване, търкаляне и влачене. Един съвет – наистина не се навеждайте назад, направо си падате като отсечен кедър.

Мисля, че след мен са направили основен ремонт на пързалката. Ако отида на лекар, ще ме обявят за жертва на домашно насилие, защото съм доста син, все едно ме е лупал Фреди Крюгер. Оказа се, че и няколко от ледените прими в офиса са се изтърсили. Титаник и жена му май не са падали, къде и ще паднат, тези ледени корифеи.

Още преди да мине полагащия ми се час и половина вече не искам да гледам лед. За момента дори и ледчета в уиски не искам да виждам. С подпиране и вой се проснах през вратичката за излизане.

Това е положението. Следващият път ще направя аксел, та ако ще да подскачам цял ден на пързалката. Между другото в София до броени дни се откриват още две ледени територии – пред Народния театър в езерото Ариана в Борисовата градина. Така че, отивайте да се пързаляте. Щом аз оцелях, има надежда.

Ако и вие имате ледени преживявания, може да ги споделите в блога на Dnes.bg