Ка-а-артонено небето, картонено морето, картонена...

Картонено село.

Край него картонено влакче върви към картонен панаир.

Овцата – и тя картонена.

Яде картонена трева.

В този свят от картон ни вмъква Мила Коларова - режисьор и актьор на спектакъла “Студено”.

Всичко е готово още преди две години, но за това време има само четири представления.

Причината е, че зрителят у нас още не е свикнал да ходи вечер на куклен театър, въпреки че това, което ще види, е за възрастни.

Освен това “Студено” спечели тазгодишния “Икар” за куклен театър.

Всъщност за тези неща по-долу, а сега вижте откъс от представлението:

Кои са хората, които стоят зад “Студено”?

Екипът се сформира още в НАТФИЗ. Това са хора, с които съм работила, живяла и съм близка. Божидар Александров или както си го наричаме – Дарик, е сценограф на представлението. Той даде плът и кръв на моите идеи.

Ивето, е режисьор от класа на Славчо Маленов. С Ярослава Павлова сме от един курс в Академията. А Явор Карайванов е завършил драматичен театър при Надежда Сейкова, но го прилапахме към нашето дело. Той също не се противи.

Защо един екип трябва да е съставен от приятели?

Не мога да преценя обективно, тъй като досега съм работила само с близки хора. От една страна е много по-лесно, защото се разбираме от две приказки. От друга – е по-трудно, защото се намесват лични отношения. Има си плюсовете и минусите.

Колко време ти беше нужно, за да направиш “Студено”?

Представлението се роди за малко повече от 9 месеца. Общо взето бе пълно износване, наситено с катарзисни моменти.

Къде може да се срещне кукленият актьор?

Навсякъде. Ние сме хора, които много обичат живота. Като повечето актьори. Мен можеш да срещнеш в Южния парк да се разхождам с едно тригодишно момченце.

Как разбираш на какво ще се засмее, да речем, петгодишно хлапе?

Тепърва сега разбирам и много се уча. Трудно е да се работи за деца. Движиш се по въже като акробат.

Покрай сина си виждам какви проблеми ги занимават съвременните деца. Срещам детската агресия. Има си и такъв термин в детската психоанализа – свръх активност. От друга страна, контрастират  деца, които са  свръх чувствителни. 

Трябва да се намери точно тази граница между тях. Темите за приятелството и любовта са клишета, но децата в тази възраст имат нужда по някакъв нежен и завоалиран начин, без да им сочиш с пръст, постепенно да ги вкарваш във филма, в случая в спектакъла. Това трябва да минава през нас.

И през родителя, който също влиза в залата с детето си. По улицата вървят едни съвременни Ян Бибияновци - абсолютно безпризорни.

Те се срещат с всичките дяволи (правя асоциацията от същата приказка). От ранна възраст влизат в подземното царство. Всички майки, които прочетат това, ще ме разберат.

По някакъв начин спектакълът прилича на български анимационен филм. Не защото декорът му е рисуван и е от картон, а заради психологията на героите и средствата, които използваш – геговете, толкова познати именно от анимациите, а и българското село сме го гледали именно там.

Това, което ми повлия да започна да правя този спектакъл беше случайно, а може би не. Препрочетох няколко сборника с разкази на Радичков. И се отключи нещо, което ме провокира да пиша драматургията на представлението.

Благодарение на Радичков си избистрих идейно и сценографията. Дарик оттам нататък влезе в моя тон (това е точно, защото сме близки). А той има нюх към комедийните характери.

Анимацията по някакъв начин се чувства пренебрегната от игралното кино. Това го има и при актьорите от кукления театър, ако ги сравним с тези от драматичния.

Не съм против това всеобщо мнение. Но твърдя, че начинът, по който влиза анимацията и кукленият театър под кожата, е страшно ценен.

Да бръкнеш с памук, т.е. по лекия начин – чрез смешка, чрез гег, чрез някакъв гротески характер и после само за секунда да прокараш нещо по-сериозно и по-драматично, много повече жегва и те вкарва в проблема, отколкото два часа да чоплиш големия драматичен момент и да късаш ризи.

Правиш театър, който не е за деца. Защо няма традиция у нас да се ходи вечер на куклен театър?

Веднага ти отговарям – много малко хора ходят вечер на куклен театър. И това е, защото в театрите все още е загнездено предубеждението, че когато пуснат в програмата вечерно куклено представление, няма да си напълнят залата.

Поради тази причина куклените творци, които искат да се занимават с подобен род представления, не могат да си продават продукта. Остава им да се надяват на някакви стечения на обстоятелствата – фестивалчета и турнета. Да не подхващаме и финансовата част, която е много страшна за кукления актьор.

Защо да не я подхванем. Какво прави един куклен актьор, който не е в държавен театър? Ти си част от формация “Никои”. Взехте награда, но промени ли се нещо – има ли по-голям интерес към вас, или потупване по рамото от колеги...

Надявам се, че нашето представление, благодарение на този Икар, който спечели, ще намери малко повече отзвук. Сега сме поканени на Варненско лято, ще ни види повече публика. Едно представление не се ли среща със зрителите, е мъртво.

Иначе спечелихме уважение от страна на колегите. За мен е по-важно какво ще каже Пенка – чистачката, която е дошла да гледа. Важното е  тя да се развълнува.

Между колеги винаги е чудесно да си споделяме това, което правим, да обменяме опит от кухнята. Но съвсем друго е, когато влезе редова публика. За мен, надявам се и за колегите ми, обикновените зрители са от безкрайна важност.

А имате ли покани в чужбина? Спектакълът е без думи и може да се играе лесно и извън страната.

Имахме покани. Много хора го харесаха, но засега няма нищо реално, за което да кажа: “Да, отиваме!”.

Проблемът е предимно финансов. Засягам още един проблем – този на PR-а в България. Пръскам луди пари, за да пращам рекламни материали в чужбина, т.е. аз си “пиарствам”, като това на практика не ме е отвело до никъде. Малко е тъжно, че тази схема не е изработена в България.

Да дойде човек, който да каже: “Виж, аз ще продавам вашия продукт. Ще взимам процент, но той ще ходи в чужбина, ще расте”. Това е най-трудното, особено за частните трупи като нас.

В театър “Никои” сме млади хора, които искаме да се занимаваме с нещо различно от нещата, които се правят в Централен куклен театър (не казвам нищо лошо за него, разбира се). 

Кой ходи днес на куклен театър?

Радвам се, че ходят млади хора – такива като теб и мен. Ние от театър “Никои” и най-вече Магдалена Митева, бяхме предприели една стъпка, която бе  доста добра. Маги пусна наши представления – куклен театър за възрастни, в такива неконвенционални места като “Три уши” и “О, Шипка”.

Публиката ни се състоеше от млади хора, които идват, пият си бирата, пушат и гледат. Да ти кажа, по този начин театърът се възприе много добре. Разбира се, не всяко представление може да влезе в клуб, но сега е време, в което театърът трябва да отиде при хората, защото те не влизат достатъчно в залите.

Всъщност, салоните са пълни, но не и за нашия тип представления.

Твоят син ходи ли на куклен театър?

При нас е по-различно, защото когато излизам и той ме пита къде отивам, аз отговарям – в театъра. И той възприе театъра като негова конкуренция. Нещо, което го отдалечава от мен. Само веднъж съм пробвала да го заведа на театър, но той се разплака. Повече не го насилвам.

Децата са много различни и крехки.  Затова смятам, че и представленията в театъра трябва да са по-разнообразни, за да може всяко дете да намери своята ниша. Няма как всяко представление да се хареса на всички. Никой не трябва да си го въобразява, но е нужно да се подхожда  отговорно към детската публика.

Правят се всякакви глупости. Много колеги се занимават с халтури и подбиват нашата работа, играейки за по 20 лв. Вкарват децата да гледат ужасни неща, след което тези деца повече не може да ги вкараш в театъра, защото те са убедени, че това е страшна тъпотия.

Ако беше кукла, коя щеше да си?

В спектакъла има един етюд за един панаир и един влак. Не знам какво съм, но знам какво искам да бъда. Бих искала да съм точно това влакче, което отвежда човека към панаира.

Чувствала ли си се кукла на конци?

Да, но не винаги това е с отрицателен знак. Понякога човек има нужда някой да му покаже пътя. Друг път да усети, че е манипулиран, за да види какво е другото състояние – когато си сам и носиш отговорност.

Това понякога е много по-страшно. Стоиш и казваш – това съм аз, направих грешка - само аз. Привилегия, от която може да те побият тръпки.