Трагична мелодрама

Не знам дали заради големите ми очаквания, или заради предишните ми представи за литературното произведение, но вчерашното представление „Андормаха“ по Ран Расин не ме възхити.

Разбира се, не ме и разочрова, но предполагам, че това не е особено розова констатация, когато говорим за един от гвоздеите на тазгодишната програма на „Варненско лято“.

Големите ми очаквания се дължаха главно на три причини.

Първата, разбира се, са авторът и произведението. Жан Расин е френски драматург – неотделима част от тримата велики на 17 век (с Молиер и Пиер Корней). Всъщност, именно пиесата “Андромаха” му отрежда запазеното място на класик още докато е жив.

Втората причина е, че режисьор на постановката е Деклан Донелан – едно от най-големите имена на европейския театър в момента, работил за Кралския Национален Театър и Кралската Шекспирова Компания във Великобритания и първият театрален режисьор, поставял балет в Болшой театър в Москва („Ромео и Жулиета”) от 1938 г. досега.

Заедно със сценографа Ник Ормерод през 1981 г. основа театралната компания Cheek by Jowl, в която разработват собствен метод на работа. Деклан Донелан е един от режисьорите, които създават собсвено и много авторско сценично изкуство.

Третата причина е, че артистичен директор на театъра, който гостува с “Андромаха” - C.I.C.T. /Буф дю Нор - е Питър Брук.

Така, заредена с надежди, влязох в залата да гледам спектакъла...
Пиесата разказва историята на Андромаха – жена на Хектор, която след Троянската война става пленница на Пир – син на Ахил (убиеца на мъжа й). Там тя е със сина на Хектор – Астианакс. Присъствието им в двореца обаче води до пагубен край.

Всъщност, самата история представлява нескончаема любовна верига, в която има само страст, но няма споделеност. Никой не отвръща на чувствата на възлюбения си и никой не е безразличен.

Страстта бавно минава през отчаяние и прераства в разрушителен гняв, граничещ с омраза. Желанието да получиш онова, което искаш и да излезеш победител напълно завладява персонажите и те стават по-жестоки към тези, които обичат, отколкото към смъртните си врагове.

Отмъщение, желание любимите им да изпитат същата разкъсваща болка ги обзема и започва да пали кръвта им и да впряга всичките им сили за злодеяния.

Тази изключителна страст, от която е изтъкана “Андромаха” обаче не е пресъздадена от Деклан Донелан като трагедия, а всъщност по-скоро напомни мелодрама.

Декорът – минималистичен, осветлението – иззключително семпло и значещо, отвеждаха навътре – в онова, което се случва в душите и мислите на персонажите.

Самите актьори от самото начало играеха изключително органично и изговаряха и артикулираха съвършено архаичния френски, опитвайки се да му вдъхнат нов живот и нови смисли (издигането на текста до най-важен елемент от театъра видяхме както тук, така и във "Великият инквизитор")

Емоционалността обаче е онази плоскост, която впоследствие канализира цялата мощна енергия на играта и думите в посоката на прекаления драматизъм.

Изричането на монолозите и диалозите с толкова много жестове, мимики, приповдигнат тон и сълзи в очите тласна постановката към стилистика близка до сапунената опера. И ако в началото вечно разплаканата и ужасена като тигрица в плен Андромаха и леко истеричната и луда Хермиона са добре намерени и аргументирани трактовки на образите, към края всичкото крещене и плач идва малко в повече.

Разбира се, става дума за субективен поглед. Но, лично за мен, сред достойствата на пиесата са споменатите образи, съвременното четене и интересните актьорски и режисьорски препратки, които насочват към други трактовки на мита за Андромаха, например – тази на Еврипид.

 "Андромаха" е в театър София на 6 юни от 19.00 часа.

Вижте откъс от представлението...