Безвкусни боровинки

Опитните кулинари знаят, че понякога дори да смесиш перфектните съставки за пая, той може да не се окаже чак толкова вкусен.

Подобен е случаят с новия филм “Моите боровинкови нощи”.

В него си партнират невероятно красивият Джъд Лоу (в една от най-сълзливите си и романтични роли), Натали Портман – побъркващо прекрасна, Рейчъл Уайз, която ни залива с декадентски сексапил, Дейвид Стратън – порочно затънал в любовта и Нора Джоунс в първата си кино-роля.

Всички те са режисирани от култовия Уонг Карвай – един от хората с мини-олтар, на който поднасяме венци за миговете, които ни е дарил с “Щастливи заедно”, “В настроение за любов” и “2040”.

Забъркай всичко това с нежния джаз и чувствените пиано и глас на Нора, много неон, много Америка, път, тъга, порок, самота и любов. Сега опитай. М, да. И аз не можах да повярвам, че не е и половината на онова, което се очаква...

Историята на филма следва стъпките (и следите от гуми) от пътуването на Елизабет (Нора). Тя, нещастно влюбена, пътува от щат на щат и намира изгубени души като нея самата – разбитото семейство на Сю и Арни (Уайз и Стратън), комарджийката Лесли (Портман) и още много други.

Отправната й точка обаче е барът на Джеръми (Джъд Лоу) – англичанин, който умее да слуша, да дава незаменими съвети ("Ако си се изгубил и искаш да те намерят, най-добре стой, където си") и държи буркан с много ключове от затворени пред любовта врати .

И както двамцата си страдат в началото, Елизабет тръгва на своето пътуване (към себе си?), пише писма на Джеръми и така отдалечени физически, те стават все по-близки...

Както споменах, сюжетът протича по пътищата и баровете на Америка, като идеята на местата е разбиването на мечтите и сблъсъкът на блясъка и неоновите прожектори с дълбоката тъмнина на самотните и отчаяни красиви американци.

Дотук всичко е добре, само дето филмът, дори да те хване в настроение за любов, едва ли може да те потопи в такова.

Декадентските и меланхолично-бохемски истории ти се струват по-скоро преекспонирани клишета, отколкото  реалност, или лилава фантазия.

Репликите, които героите си разменят, са малко плоски. Липсата на остроумие и оригиналност по тема, която плаче за черен хумор и ирония, наднича зад всеки диалог. Освен това темата се разводнява от факта, че основната роля и нейната история, поради ярките случки и актьорска игра на поддържащите, отива на втори план, вместо на свой гръб да изнесе основната линия.

Може би основен проблем на сценария е и фактът, че той е прекалено литературен – толкова много, че писмата, които основните персонажи си разменят, разсъжденията зад кадър и музиката, която върви върху безмълвните сцени, не го прави съзерцателен, а те кара да спреш да гледаш и да си представиш колко по-добре би било, ако историята беше книга със саундтрак.

Това със сигурност разбива сърцето на всеки фен на Карвай и филмите му, които, отново свързани силно с определена съдба, използват и дори – прибавят нови изразни средства към кино-изразяването.

И ако досега средата, подобно на киното на Вендерс, беше изходната точка и фон на случването на киното, то в този филм тя е декор – на места – самоцелен и бутафорен.

Така, след последната хапка от боровинковия филм, сме по-скоро с незадоволени сетива, отколкото с разливаща се по езика сладко-горчивата емоция и в кръвта - хормони на щастието.

Къде да го гледаш

Виж трейлър на филма: