Ако има нещо общо между бившия британски премиер Дейвид Камерън и безскрупулния политически кукловод от трилогията "Къща от карти" Франсис Ъркарт, то е умението им ловко да пречупват волята на политическите си опоненти. Докато героят от книгите на Майкъл Добс и едноименния сериал постига целите си с коварство, изнудване и дори с цената на убийства, Камерън има друг любим инструмент – референдумите.

Министър-председателят сплаши през 2014 г. шотландците с последиците, до които ще доведе евентуалното отделяне на Шотландия от Обединеното кралство и те гласуваха с "не" на референдума за независимост. После, осъзнал размерите на евроскептичната вълна, заливаща страната му, Камерън обеща да организира референдум за членството на Обединеното кралство в ЕС. С този ход елиминира конкуренцията на все популярния лидер на ЮКИП Найджъл Фараж и през 2015 г. стана първият от 24 години насам лидер на Консервативната партия, осигурил абсолютно мнозинство на торите в Камарата на общините.

Тази година Камерън отново изигра коза с референдума за еврочленството на среща на върха в Брюксел през февруари, успя да извоюва "специален статут" на Обединеното кралство в ЕС, след което насрочи дълго чакания референдум за 23 юни и обяви, че ще се бори за оставане на страната си в блока. Последва яростна четиримесечна битка между проевропейския и евроскептичния лагер, завършила с триумфална победа на Brexit -ърите, а ударната вълна далеч надхвърли пределите на острова.

Правителството на Тереза Мей, която през юли замени на премиерския пост подалия оставка Камерън, сега трябва да се справи, от една страна, с юридическата главоблъсканица как да задейства чл. 50 от Лисабонския договор, с който да започне обратното броене към напускането на блока. От друга страна, кабинетът е изправен пред дилемата "мек" или "твърд" Brexit, т.е. дали да продължи да допуска имигранти от ЕС и да внася средства в евробюджета, за да запази достъпа си до единния пазар, или да се откаже окончателно както от задълженията си, така и от привилегиите си в ЕС.

Причините за "големия развод" могат да бъдат проследени във времето, като се започне от евроскептицизма, който британците изпитват още преди присъединяването си към Европейската икономическа общност през 1973 г., мине се през Световната финансова криза от края на миналото десетилетие и се стигне до бежанската вълна в Европа от 2015 г.

Войната между посланията на двете кампании

Кампанията, бореща се за оставане на Обединеното кралство в ЕС, не успя да подкрепи двете си основни тези - "Великобритания ще бъде по-силна, по-сигурна и в по-изгодна позиция в един реформиран ЕС" и "Brexit -ът е скок в неизвестното" - с ясни аргументи, които да спечелят избирателите. Brexit -ърите взеха надмощие, защото отправиха целенасочени послания, получили силен отзвук в съзнанието на избирателите, и ги облякоха в конкретни стойности, които, макар и манипулативни, създадоха чувство за достоверност.

Бившият кмет на Лондон Борис Джонсън обикаляше да агитира из страната с червен автобус, на който пишеше: "Даваме на ЕС по 350 милиона лири седмично. Нека използваме тези средства за финансиране на Националната здравна служба". След като ЕС сключи споразумението си с Турция за овладяване на бежанската криза, тогавашният правосъден министър Майкъл Гоув заяви, че "разрешаването на безвизово пътуване на 77 милиона турски граждани и създаването на зона без граници от Ирак, Иран и Сирия до Английския канал (Ламанша)" е заплаха за британската сигурност.

"Трудно можем да приемем такъв ход за мъдър, при положение че екстремистите по цял свят ще решат, че Западът си отваря границите, за да умиротвори едно ислямистко правителство", допълни Гоув. Думата "умиротворяване" традиционно събужда в британците трагичния спомен за политиката на отстъпки на бившия им премиер Невил Чембърлейн пред нацистка Германия, целяща да "умиротвори" агресора.

Публикуваните през май данни на британската Национална статистическа служба, че нетната имиграция през 2015 г. е достигнала 333 000 души - втората по големина стойност в историята на Великобритания - дадоха огромен тласък на кампанията за "напускане" на ЕС. Така евроскептичният лагер се сдоби със силен коз, който в очите на обикновения работещ британец оправда лозунга: "Нека си възвърнем контрола", който дотогава се разбираше по-скоро като: "Нека страната ни бъде отново суверенна".

"Торите тачъристи, които открай време недолюбват ЕС, смятаха, че основният въпрос е връщането на британския суверенитет, но в социологическите проучвания се видя, че малцина британци имат ясна представа за значението на тази дума. В действителност повечето хора, гласували за Brexit, се интересуваха много повече от имиграцията", написа преподавателят по европеистика от Харвардския университет Питър Хол в статия за сп. "Форин афеърс".

Имиграцията – крайъгълен камък на кампанията за референдума

Brexit -ърите използваха умело числото 330 000, за да изтъкнат колко несъстоятелно е обещанието на Камерън да сведе броя на мигрантите до под 100 000 годишно, тъй като премиерът не успя да извоюва в сделката си с ЕС правни механизми за контрол върху броя на пристигащите в страната, а само възможност за спиране на някои социални плащания.

Лагерът на бившия лондонски кмет и на правосъдния министър размаха плашилото на "полския водопроводчик", който отнема работни места от британците, понижава качеството им на живот и дори получава помощи за сметка на британския данъкоплатец. На фона на най-тежката бежанска криза в Европа след Втората световна война миграцията се оказа централна тема в дебата за и против оставането в блока на 28-те.

Докато двете кампании водеха ожесточени спорове в опит да спечелят привърженици, в Европа се случиха събития, които неминуемо повлияха на крайното решение на избирателите. Британските медии излъчваха репортажи за опитите на хиляди мигранти да се доберат до острова през тунела под Ламанша, за сексуалните посегателства срещу жени в новогодишната нощ в Кьолн, за съобщенията на европейски разузнавателни служби, че "Ислямска държава" изпраща бойци под прикритието на бежанската вълна, за ислямските терористични нападения във Франция, Белгия и Германия.

"По същество Brexit -ът е олицетворение на широкоразпространено явление в страните с високи доходи: увеличаващата се подкрепа за популистки партии, призоваващи за спиране на имиграцията", която според мнозина е "извън контрол и създава опасност за обществения ред и културните норми", написа преподавателят по устойчиво развитие от Колумбийския университет Джефри Сакс в статия за сайта "Проджект синдикейт".

Камерън избра да приложи стратегията, която му донесе успех на шотландския референдум през 2014 г. и на миналогодишните британски парламентарни избори. Той отново опита да пребори опонентите си с тезата, че подкрепата за неговата кауза ще гарантира стабилност, а в противен случай ще настане хаос и ще има икономически сътресения. Този път обаче претърпя зрелищно поражение.

"Общественото недоволство заради притока на работници от други страни от ЕС и в по-общ план отхвърлянето на политическите и бизнес елити се оказа много по-голямо, отколкото се очакваше", обобщават в статия в сп. "Политико" авторите Том Мактаг, Алекс Спенс и Едуард Довъри.

Отхвърлянето на елитите

Демографската разбивка на гласуването на референдума показва силно разделение в британското общество - по-образованите хора и тези с по-високи доходи са гласували предимно за оставане, докато нискообразованите и по-бедните масово са предпочели излизане. Но като цяло електоралните нагласи показват недвусмислено тенденция към отхвърляне на традиционните политически сили и бунт срещу елитите. Банките на острова предупреждаваха, че излизането от ЕС ще доведе до икономически и финансови трусове, големи компании заплашиха, че ще изнесат дейността си в континентална Европа в случай на Brexit, настоящи и бивши лидери на двете най-големи партии се обявиха за оставане в блока, световният политически елит начело с американския президент Барак Обама отправи призив за запазване на статуквото. Но въпреки това британците предпочетоха друго.

Brexit бе първото от няколко много важни събития през 2016 г., вписващи се в парадигмата "Електоратът наказва политическата върхушка с изборни бюлетини". Колумбийците изненадващо отхвърлиха на референдум през октомври мирното споразумение с бунтовническата групировка ФАРК, целящо да сложи край на продължаващия от 1958 г. конфликт, отнел живота на 220 000 души. Президентът Хуан Мануел Сантос, който има основната заслуга за тази историческа сделка, бе обявен за Нобелов лауреат за мир като утешителна награда за поражението си на референдума.

В Италия, където за 70 години са се сменили 63 правителства, премиерът Матео Ренци води битката на живота си за въвеждане на промени в конституцията, които да гарантират по-голяма политическа стабилност. Той заложи политическото си бъдеще на изхода от референдума, на който този месец италианците казаха "не" - решение, което бе по-скоро вот на недоверие срещу Ренци, отколкото отхвърляне на конкретните предложения.

Голямата бомба обаче бе хвърлена на 8 ноември в САЩ, където Хилари Клинтън - фаворитката на американския политически и бизнес елит, на звездите в музиката и киното, на възпитаниците на университетите от Бръшляновата лига и на самия президент Обама - бе сразена на президентските избори от смятания за аутсайдер Доналд Тръмп - ненавиждан от мнозина магнат на недвижими имоти с лоши обноски, чийто пиперлив език накара дори хора от собствената му партия да се откажат от него.

Но първата изненада бе поднесена от Великобритания. Къщата от карти, която Камерън грижливо бе построил, рухна за един ден. Британският премиер се простреля със собственото си оръжие - еманацията на пряката демокрация - референдума. Предстои да видим дали догодина ефектът "Brexit" ще се възпроизведе на президентските избори във Франция и парламентарните в Холандия, където също има антисистемни сили, готвещи се да повторят успеха на кампанията за Brexit и на Доналд Тръмп.

/БТА/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase