Hipersonic прабългари

Скучна есенна вечер в София. Сряда е и уикендът е толкова далеч.

Хората бързат по улиците да се приберат - столицата понякога е толкова истерична, изведнъж става нещо и всички се побъркват (особено ако гръмнат силов бос, тогава всички зяпат с интерес, а Унищожителят на Азис прави показни PR кампании).

Поне не е толкова студено, сякаш някаква последна лятна топлинка се е прокраднала по улиците на града и те обгръща приятно. Отивам на среща с приятели, после трябва да слушам изпълнение на живо.

Всъщност цял ден си мисля за това. Искам да седна в бара и да си прекарам приятно. Понякога си мисля, че хората в София не могат да се забавляват и да се отпуснат. Трябва да си се заредил с три литра концентрат, да си треснал две маанета и да стискаш някоя за гъза, за да ти тръгне купона.

Може би това е необходимата турболенция, която да те накара да забравиш, че животът ти е скапан и че всъщност ти си го скапваш.

Вървим бавно към клуба. Четирима млади хора, които искат да слушат кавъри в изпълнение на български изпълнители. Колко смело. Аз съм убеден обаче, че искам. Плюс това ще пее Йоана (не тази дето позира за Playboy, а другата дето разправяха, че е лесбийка). Ако не пее добре, поне ги успокоявам с факта, че ще я оплюем по стар български обичай и пак ще падне купон.

Има охрана. Логично, бар-клубът е готин, чувствам се шик. Вътре е размазващо - приглушено, тъмно - толкова отпускащо. Даже не знам къде съм. Много гот. Йоана още не пее. Забавно е. Ватманът е тук и разни БГ изпълнители (не казвам звезди, че е много гръмко).

Лека шумотевица и тръпка на напрежение. Хората са толкова приятни. Направо мога да им кажа, че ги обичам. Поркам абсент. Ако пийна още един, ще им кажа, че искам да спя с тях. Сервитьорката е мила и ме гледа с копнеж на кокершпаньол. Аз съм се облякъл като скейтър. На никого не му пука обаче. Може би на Евгени. Пука ми на неосъществената лимба.

Още един абсент. Йоана ще пее с някакво момче. Чудесно, става групово. Слизам долу, близо до тях. Искам да съм в центъра на събитието - не, че има тълпа от хора, които са се заблъскали да ме отместят. Една приятелка е с мен.

Йоана е много красива. Ама много. Може да е от раждането. Или от приглушената светлина. И е страшно призрачна, една такава потайна. И привлича всички погледи - нали знаете как става - има хора дето го правят и те карат да не отместиш поглед от тях. Сякаш съществуват специално за теб и сте само двамата. Като секс с непознат.

Пичът е по бяла риза. Питам кой е. Някой си Крум. Георгиев. Все едно ще му запомня фамилията. Крум и Йоана. Като прабългари. Само дето пеят кавъри. Но по прабългарски. С апломб и чувство.

Йоана адски добре допълва мъжете, с които пее. Получава се страхотен микс. Сякаш инспирира мъжа до нея да даде всичко от себе си. Крум дава. Може и той да е пил абсент. Аз вече си танцувам. Свалям си суичера. Евгени снима. Не мене. Не и суичера. Да поясня, де.

Звучи “I'll survive”. Чувстваме се като в Ноевия ковчег. Оцелелите на едно място. Далече от Вавилон на добре облечените бизнесмени, манекенки, кръшни етно певици. Освободете дансинга.

Май свърши. Йоана и Крум на бис. А, и това свърши. И аз свърших. Заредих батериите. Не съм предполагал, че може да е толкова яко. Браво на Йоана и Крум. Да живеят прабългарите! Кой каза, че ги няма?...

Александър Обретенов