Арабските революции – без лидери

Едно време революциите в арабския свят изискваха харизматичен лидер. Такъв беше случаят в Египет, където Гамал Абдел Насър раздвижи масите с арабски национализъм и в Либия, където младият Муамар Кадафи обеща нова ера на народно управление.

Избухналите напоследък въстания и революции обаче засега се оправят без лидер или човек, който да има визия за бъдещето. Отчасти благодарение на интернет.

"Това са революции без лидери. Този вид революции станаха възможни само благодарение на интернет, който дава възможност на хората бързо да се свързват помежду си", каза йорданският синдикален активист Мохамед ал Сунаид.

Една от причините в тази фаза на арабските вълнения да липсват хора с визия за бъдещето и народни водачи е, че арабските деспоти десетилетия наред методично отстраняваха всички възможни съперници. В Сирия в определени моменти имаше повече дисиденти в затвора, отколкото на свобода. По-лесно беше да откриеш критици на либийския режим в Лондон, отколкото в Триполи.

За да бетонира властта си, йеменският президент Али Абдула Салех като повечето монарси в арабските страни в Персийския залив запълни повечето ключови административни и военни постове с хора от своя клан. Напразно, както се оказва.

Йеменският генерал Али Мохсен ал Ахмар, който му е природен брат, казва сега, че подкрепя протестното движение срещу режима.

В очите на независимите наблюдатели обаче репутацията на Ал Ахмар е прекалено опетнена, за да бъде той истински революционен лидер.

В отсъствието на такива лидери е лесно да се избягват споровете между съперничещите си групи. Това прави лесно да се изкарат на улицата множество недоволни хора, между които да има съгласие за общи искания като "свобода" и "демокрация". Но липсата на лидерство ще стане сериозен проблем в следреволюционния период, защото всяка от различните групи, показали единство по време на протестите, изведнъж ще заяви: "Ние сме народът!"

"Фактът, че революцията в Тунис беше спонтанна – нито планирана от някакви водачи, нито създала такива, е благословение и проклятие за прехода на страната към демокрация", писа Фондацията Карнеги за международен мир.

Два месеца и половина след позорния край на президентството на Зин ал Абидин бен Али революционерите в Тунис още не са започнали нормален процес на реформи. Много тунизийци, които празнуваха заминаването на Бен Али, сега имат революционен махмурлук.

Дори в Египет, където хората се радваха на доста по-голяма свобода на словото от тунизийците или либийците, се оказва доста трудно да се намери приемник на Хосни Мубарак. Избирането на президент от Мюсюлмански братя би разтревожило много християни и либерални египтяни.

Носителят на Нобелова награда за мир Мохамед ел Барадей няма достатъчно поддръжници заради многото години, прекарани в чужбина. Генералният секретар на Арабската лига Амр Муса е популярен, но му липсва подкрепа сред лидерите на опозиционните партии отчасти заради лична суета.

Като цяло младите араби, чиито призиви за протести чрез интернет и есемеси изиграха роля за успеха на арабските въстания, са недоверчиви. Много от тях сега биха искали парламентарна демокрация с широко споделяне на отговорностите, тъй като са израснали, гледайки как техните държавни ръководители се стремят да останат на власт до живот.

Същевременно те едва ли са готови да създават политически партии и сами да поемат отговорност.

"Младежта от ерата на Гугъл все още е в състояние на политическа невинност", отбеляза египетският политолог Абдел-Монеим Саид.

Самият Саид е загубил своята невинност. Преди няколко дни той бил освободен от поста председател на управителния съвет на вестник и издателство "Ал Ахрам" с твърдението, че бил твърде близък с Гамал Мубарак, сина на сваления президент.

Епохата, когато един арабски син можеше да наследи баща си като президент, както се опита да направи и Гамал Мубарак, вероятно е приключила.

Има голяма вероятност сирийският президент Башар ал Асад, който бе определен от управляващата партия да наследи баща си след смъртта му през 2000 г., да бъде последният потомък, дошъл на власт по този начин.

Добре би било доста амбициозният син на Кадафи - Сейф ал Ислам, който изглежда сериозно вярва, че може да поведе либийците към демокрация, да разбере това.

(БТА)