Арабската пролет стана ислямска

Те екзекутират и изнасилват в името на "истинския ислям". А в дъното на всичко е чувството, че Западът ги е обидил и отхвърлил, както и жестоката омраза към "лицемерието" и "двойните стандарти", с които се сблъсквали.

"Красавицата и звярът" - за това заглавие напомня опасното репортерско пътешествие на една млада журналистка. Тя се среща с лидер на ИД /Ислямска държава/, който дори не крие, че лично е участвал в обезглавявания и други зверства. При това журналистката пише за западни издания като "Вашингтон Пост" и "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" (ФАЦ). Суад Мекхенет от години се занимава с Близкия изток и с темата за тероризма. Както казва тя самата в интервю за "Дойчланрадио", именно добрите ѝ контакти помогнали да уговори интервюто с Абу Юсаф. Да, било доста страшничко, признава репортерката, която разказва впечатленията си в германския ФАЦ.

Опасна репортерска мисия

Нареждането беше кратко и ясно: „Никаква чанта, никакъв мобилен телефон, никакви електроники, никакъв часовник.” Събеседникът ми се бои да не го проследят. И как ли не! Човекът, с когото се срещам през тази нощ на турско-сирийската граница, знае, че тази среща е много рискована - както за него, така и за всеки друг участник.

Абу Юсаф (той иска да бъде наричан именно така) е един от военните командири на Абу Бакр ал Багдади, който се самообяви са халиф на Ислямската държава. Абу Юсаф влиза в тесния кръг от хора, които имат пряк контакт с Ал Багдади. Истинското му име и националност не бива да се разкриват.

Интервюто се провежда късно през нощта в движещо се превозно средство. Нося дълга черна дреха и черна шамия, която покрива косите ми. Такова беше желанието на събеседника ми. „Ас салам алейкум” - поздравява ме Абу Юсаф. Склонил е глава, тъмнокестенявите му коси са скрити под бейзболно каскетче. „Знам, че сте писали много за Ал Кайда и талибаните,” казва той на арабски.

Прави малка пауза, после продължава на английски: „Всичко съм чел, но ние не сме като тях, ще видите.” Родителите на Абу Юсаф са от Северна Африка, той самият е роден в една страна от Бенелюкс, където е и отраснал. На 18 години се присъединява към Ал Кайда и се бие под командването на Абу Мусаб аз Заркауи. Днес е на 27 и се е издигнал до самия връх на Ислямската държава. Женен е, с едно дете. Потегляме. Напред, към нощния мрак. Без мобилен телефон, без чанта, паспорт и часовник.

Западът подготвил почвата за ИДИЛ

САЩ изведнъж се оказаха отново участници в една война, която президентът им отдавна беше обявил за спечелена. Барак Обама беше казал, че тероризмът е победен, а демокрацията си пробива път в арабския свят. Днес нещата изглеждат съвсем различно. „Не очаквахме, че Западът толкова бързо ще се обяви против досегашните си съюзници” - каза ми либиецът Абу Суфян, с когото също имах разговор наскоро. Между 2002 г. и 2007 г. той лежа в Гуантанамо, след това се би срещу Кадафи, после се включи в Сирийската война, а накрая се присъедини към Ислямската държава.

По ирония на съдбата, казва той, с решаващата помощ на Запада били отстранени най-големите препятствия пред Ислямската държава - Кадафи, Мубарак, Бен Али, а „с Божията помощ!” скоро и владетелите в Бахрейн и Мароко. „Откакто беше обявена Арабската пролет, за нас започна Ислямската пролет - казва той.

След 2011 г. мнозина западни политици оживено обсъждаха един красив сценарий: как протестите в арабския свят ще доведат до демокрация по западен образец. Реалността обаче се оказа съвсем друга. При по-внимателно вглеждане още тогава трябваше да ни бъде ясно какво точно си представят повечето демонстранти под понятието „демокрация”: власт на радикалния ислям.

А Западът отново повтори грешката, допусната навремето в Афганистан: сам подготви почвата за радикалните сили. Чувала съм както от представители на ИД, така и от хора в арабските тайни служби, че много бойци от Либия и от Сирия, обучени от западните тайни служби за борба срещу „диктаторите”, днес вече са в редиците на ИД. „Някои от нашите братя тук са се борили със западна подкрепа срещу Кадафи, други воюваха преди в Сирия” - потвърждава и Абу Юсаф. „Други наши братя тук са се били в Босна, Чечения, Афганистан и Ирак.”

"Не признаваме границите"

Ислямската държава, разпростряла се вече от турско-сирийската граница чак до Мосул, е голяма крачка към осъществяването на апокалиптичния сценарий, който кроят джихадистите: халифат, който ще обхване целия ислямски свят. На първо време. „Ние не признаваме границите в ислямския свят,” казва Абу Юсаф. Скоро ще ги заличим и всички мюсюлмани ще заживеят под флага на Ислямската държава.”

И те сякаш разполагат с необходимите средства - както военни, така и икономически. Абу Бакр ал Багдади и неговите хора вече завзеха обширни територии от Сирия и Ирак, под техен контрол се намират многобройни петролни кладенци, огромни количества оръжие и пари. „Подаряваме петрола на семействата, които живеят в нашите територии. Или пък го продаваме на нищожна цена на близки до нас бизнесмени, които после го вкарват контрабандно в Турция” обяснява Абу Юсаф.

"Знаем как трябва да живее един истински мюсюлманин..."

„Знаем, че Съединените щати ще ни нападнат, очакваме го. Разбира се, в отговор на всяка акция ще има и контраакция” - казва той и вдига дясната си ръка. „Ако ни нападнат с цветя, и ние ще им отговорим с цветя, но ако ни нападнат с огън - и ние ще им отговорим с огън. При това дори в тяхната собствена страна.”

Абу Юсаф с удоволствие говори за военните успехи. Направо светкавично успели да превземат Мосул и региона, съпротивата била нищожна. Войниците от иракската армия без бой предали оръжейните си складове и автопарка. Но тези бързи успехи очевидно си имат предистория: „Западът позволи на Малики и престъпната му шайка да си развяват байрака, сунитите бяха подложени на тормоз - и всичко това уж в името на демокрацията” - казва Абу Юсаф и поглежда през прозореца навън. Няколко клана от Мосул и околностите били толкова отчаяни от „потисническото” правителство на Малики, че още преди операцията дали клетва за вярност към Абу Бакр ал Багдади. А какво стана с онези, които не пожелаха? - питам го. С тях не сме се церемонили дълго, казва Абу Юсаф.

Той и неговите съмишленици имали ясна представа кой е истински мюсюлманин и как трябва да живее един истински мюсюлманин. „За нас е важно да се бием не само срещу шиитските неверници, но и срещу останалите, които са против нас. Все едно дали са сунити или не” - казва Абу Юсаф. След което подхваща гневна тирада срещу „арабските властелини”. Най-вече срещу онези, които разрешавали на „неверниците” да строят храмове в техните страни. „В Бахрейн и в Мароко, например, християни и евреи издигат черкви и синагоги и дори заемат високи длъжности. Тези властелини рано или късно ще изчезнат - или като Бен Али, Кадафи и Мубарак в името на „Арабската пролет”, или по друг начин. И тогава идваме ние.”

"Разбираш, че никога няма да те приемат"

Внезапно спираме. Пътят е пуст. Абу Юсаф мълчи. Отваря прозореца откъм своята страна и дълбоко поема дъх. Някъде в далечината се чува молитвеният призив. „В повечето европейски страни този призив е забранен, а ислямът - нежелан” - казва той и намества каскетчето си. „А пък после ни говорят за религиозна свобода и човешки права, тези лицемери.” „Антиислямските настроения” в Европа и дискриминацията го насочили към „верния път”, казва Абу Юсаф. Същото се било случило и с повечето братя от САЩ и Европа, които днес се биели за халифата. Поглежда часовника на мобилния си телефон и казва, че е време да приключваме с интервюто. „В един момент разбираш, че никога няма да те приемат. Всеки ден по медиите ми повтаряха все едно и също: „Ислямът това, ислямът онова” - добавя Абу Юсаф. Той лично явно е намерил своя ислям.

Авторката на този репортаж, който цитираме със съкращения, разказва и още подробности за своя събеседник в интервюта за Втора германска телевизия /ЦДФ/ и за „Дойчландрадио”:

„Признавам, че ми е известна истинската му идентичност. Той е роден в една от страните на Бенелюкс. И както се случва с много други младежи, всичко започнало с опитите му да се впише в тамошното общество. В един момент обаче разбрал, че завинаги ще си остане северноафриканец, че обществото никога няма изцяло да го приеме. Разказа ми как го дискриминирали по време на професионалното обучение, на каква дискриминация били подложени родителите му. Това очевидно е тежка травма. Мнозина млади мъже, но и жени, които днес се бият в редиците на ИД, носят в себе си травмата на бащите и дедите си, травмата на колониализма. От друга страна у него постепенно се появил и интерес към политиката. Точно тогава установил, че в западните страни непрекъснато се борави с двойни стандарти.”
 

/Дойче Веле/