Защо САЩ да защитават Европа, тя не се защитава сама

Защо му е на Вашингтон да защитава континент, който няма да се защитава сам, пише Робърт Каплан във Financial Times.

Политиката на отстъпки е много стара тактика в дипломацията. При определени обстоятелства тя може да бъде обоснована, но не и като поведение на цял един континент. И все пак няма друго определение, което да обрисува по-добре всеобщата нагласа в Европа от "политика на отстъпки".

Говори се, че европейците ценят висока свободата, но не искат да жертват нищо за нея. Само няколко от 28-те държави членки на НАТО харчат по 2 процента от брутния си вътрешен продукт за отбрана, което е изисквано от алианса равнище. Когато Русия на президента Владимир Путин подкопаваше стратегически значимата държава Украйна, те стояха и гледаха.

Това е в пълен унисон с неспособността на Европейския съюз да се справи със своите собствени икономически трудности.

Каквото и да се твърди, всяка от членуващите в него страни си следва своя собствен национален интерес, без да пита кое е най-доброто за Европа. Този проект съществува вече десетилетия, но все още не съществува страхопочитание към лоялността към Европа. Просто няма по-голяма цел или нещо, за което да се бориш, освен да осигуряваш добър живот чрез условията на социалната държава.

Европа бе сведена през десетилетията до регулаторен режим. Но един ред, основан на правила, колкото и да защитава правата на отделната личност, не може да замени убежденията – той по-скоро трябва да надхвърля големите и непоклатими национални цели. В Брюксел може и да има такъв наднационален консенсус, но на "европейската улица" няма.

Поради слабото им усещане за национална цел европейските елити в няколко страни отстъпиха доста позиции на крайната десница или на крайната левица, което имаше за последица лумпенска и популистка форма на национализъм.

Елитите често пъти са притиснати между чука и наковалнята, търсейки начин да направят отстъпки както на Путин, така и на техните собствени доморасли екстремисти. Лумпенският национализъм, пораженчеството и латентният антисемитизъм вървят ръка за ръка.

Европейските елити са постисторически. Да живееш в историята, означава да живееш в свят на постоянна заплаха, където няма нощен пазач, който да бди за мира между страните, така че страните трябва сами да го поддържат, запазвайки баланса на силите. Но 70 години Европа разчиташе на САЩ да прави тъкмо това - да гарантира сигурността й така, че тя да може да харчи относително малко за отбрана и относително много за осигуряването на добър живот. Седемдесет години са доста по-дълъг период, отколкото от края на Наполеоновите войни до избухването на Френско-пруската война - или от края на този конфликт до избухването на Първата световна война.

Този американски "чадър" на сигурността обаче няма да го има вечно. Липсата на решителност в политиката на Барак Обама по отношение на Путин, за която се говори, е възможно да свидетелства не толкова за външната политика на американския президент, колкото за постепенна промяна в американската гледна точка изобщо. Защо й е на Америка да защитава континент, който няма да се защитава сам?

Скоро и последните американски ветерани от Втората световна война ще са починали. Евроориентираните елити, които влияеха на външната и отбранителната политика във Вашингтон, постепенно биват замествани от интелигентни млади мъже и жени - много от които деца на имигранти от Азия и Латинска Америка, всеки от тях със своя семейна история и емоционални приоритети. Този процес съвпада с предизвикателствата в сигурността и възможностите за САЩ извън Европа, особено в Азия, където съюзниците на Вашингтон са склонни да поддържат силни и боеготовни армии.

Или да вземем например Израел - страна, към която американската общественост вече повече от половин век изпитва непоклатима симпатия, без значение от действията на често пъти заблудени израелски политици, които затрудняват американската политика. Това /наред с други неща/ е резултатът от твърдата национална решителност на Израел и смело демонстрираната от него готовност да се самозащитава.

"Смел" обаче не е определение, което може да се използва за политическата класа в Европа. И освен ако това не се промени, никой американски президент няма да се ангажира с Европа, както предшествениците му по време на Студената война.

* Авторът е старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност

/БТА/