Да си музикант в България е неблагодарно, но важно!

Цигулката, на която свири е създадена от най-големия майстор на музикални инструменти на всички времена – Антонио Страдивариус. Направена е през 1710 г., което отговаря на началото на златния пероид на великия майстор. Тогава той е бил на 66 години. Завидна възраст, особено за онова време, но всъщност неговият живот е продължил до 93 години, което днес е равносилно на два века. Самите условия, при които е правил инструментите са били изключително трудни – на свещи и кандило. А инструментите му са перфектни. За да свири на нея Светлин Русев, е преодолял завидна конкуренция. Всяка година той подновява кандидатурата си да за този инструмент. Можем да чуем съвършения звук на 16-и и 17-и май, когато музикантът ще ни разкаже "Приказки за цигулка" в зала "България". Световноизвестният цигулар ще е в компанията на диригента Максим Ешкенази, актьорите Ани Пападополу и Юлиан Вергов. Преди години Светлин Русев е свирил на една сцена с Васко Василев и Веско Ешкенази. Днес е световноизвестен като тях. Той е концертмайстор на Филхармоничния оркестър на Френското национално радио и концертмайстор на Филхармоничния оркестър на Сеул. От септември 2008 г. е най-младият професор по цигулка в Националната консерватория в Париж. (“Conservatoire National Supérieur de Musique et de Danse de Paris”).

Свирите на едни от най-големите сцени по света. А тук разказвате за своя инструмент на малките зрители. По-трудно ли е да се ангажира детската аудитория?

Различно е. Децата откликват и реагират много спонтанно. Те нямат способност да се концентрират за дълго време. Въпросът ми напомня на експеримента в метрото с Джошуа Бел в Америка. Идеята бе дали може да се оцени виртуозното му изпълнение, извън границата на залата. Оказа се, че единствените лица, които се захласват по неговото изкуство са децата. Това е много интересно. Наша отговорност е да ги открехнем към това велико изкуство и към тази гениална музика. Да им покажем какво е и защо е, с какви емоции е свързано. Това е едно приключение за нас и за тях.

Нужно ли е в класиката да се вмъкнат известни, най-вече Дисни герои, за да привлекат повече детската аудитория?

Не е задължително. Има два типа – качествена и не толкова качествена музика. Важно е това, което правим, да е на световно добро ниво.

Вие сте известен не само у нас, но най-вече в чужбина. Различава ли се публиката в отделните държави?

Разликите започват още от залата, от акустиката и капацитета й. Също от начина, по който хората са облечени. Има и възрастови граници. В Мюнхен, например, публиката е много обрана, строга и изключително елегантно облечена. В Амстердам се състои от по-млади хора, облечени по-небрежно, с дънки. В Южна Корея, в Сеул, когато излезе музикант на сцената на бис – атмосферата е като на рок концерт. Изключително шумна е и хората реагират топло. Затова пък всички са с мобилните си телефони и още през паузите критикуват в блоговете и пускат информация в сайтовете. Бъларската публика побира всичко – има хора, които са свикнали да ходят на концерти. Доста голяма част имат и критичен поглед. За мен е изключително отговорно да свиря пред бългаска публика.

Връщате ли се често у нас?

През последните години вече се връщам по-често и се надявам това да продължи. Вече влизам и в ролята на артистичен съветник на Софийската филхармония. Независимо от това имам и участия в Русе, Видин, Варна, София. Винаги е радост и удоволствие да се завърна у дома.

Как ви се струва България?

Променя се. Винаги с удоволствие гледам на нещата, които са тръгнали в положителна насока. Естествено, не може да се сравнява центъра на София с една автогара в провинцията. Атмосферата и хората са различни, но вярвам, че и тези места ще се променят, само хората да имат вяра и да вървят напред.

Вие сте завършили в Париж и преподавате там. На какво учите вашите студенти?

Работя като професор в Парижката консерватория. Студентите ми са от цял свят и са големи, независими професионалисти. Голяма част от тях концертират. Опитвам се да ги науча на удовлетворение от добре свършената работа, на независимост. Като погледнат едни ноти, да усетят веднага как се случват нещата в музикален и технически план. Много от тях правят всичко инстинктивно. Те знаят как се правят нещата. Затова съм изключително благодарен на българската школа, тъй като моята техническа база идва от България и в добрия смисъл има инструментална ефикасност. Добре са ме научили моите преподаватели. Преподаването е най-добрият начин за контакт със следващите поколения музиканти. Правим концерти със студентите. Работата е отговорна и нелесна, но удовлетворяваща.

Съветник сте на българската филхармония. Има ли нужда от по-голямо самочувствие българския музикант?

Естествено, колегите ми са чудесни музиканти. Имат огромен потенциал, който във филхармонията трябва да се развие. Проблемът в България е изострен, защото това, с което се занимаваме, е изключително неблагодарно. Зле платено е, без признание. За съжаление – често и без уважение. А е трудно, благородно и жизненоважно за всички. Надявам се да мога с някаква капчица да допринеса за развитието на оркестъра. Засега подреждаме пъзела за следващия сезон. Правим програма за диригенти и солисти. Ще издам, че има френска нишка, естествено – и като произведения, и като професионалисти, които ще гостуват. Това е ново приключение, което се надявам да се развие положително.

Вие сте започнал да свирите на цигулка, защото вашите родители са музиканти.

Точно така. Бях без избор.

Давате ли избор на вашите деца?

Помагам с ценни съвети. С каквото и да се занимава човек, трябва да има едно нещо, с което да се занимава на по-високо ниво. Живеем в много трудни времена, не само тук, навсякъде по света. В класическата музика – колкото и да е малка и консервативна средата, нещата се развиват на много високо ниво. Говоря не за пари. Единствен музикант, който си е спечелил теглото в злато, е бил Паганини.