Валери Йорданов – между случайността и Шанса

Свикнали сме да го гледаме в киното и в театъра. Доста му отиват ролите на несретници. Такъв е във филмите „Откраднати очи” на Радослав Спасов, „Емигранти” на Людмил Тодоров и Ивайло Христов и „Раци” на Иван Черкелов.

На сцената превъплъщенията му трудно могат да се преброят. Играе в „Хъшове”, „Йестърдей“, „Алхимикът“, „Френският квартал“, „Крал Лир“, „Дон Жуан“, „С любовта шега не бива“... Валери Йорданов.

Актьорът реши да пробва таланта си и като режисьор. Неговият игрален дебют „Кецове” (съвместен проект и с Иван Владимиров) му донесе награда на фестивала в Москва. Успяхме да поговорим с Валери за филма, за случайността, за истинските истории.

„Кецове” е твоят режисьорски дебют – всеки актьор ли мечтае за това и специално ти кога и как осъзна, че ти се занимава и с режисура?

Осъзнах го с многото гледане на филми. И участията в тях. Всъщност никога не съм мечтал да стана актьор или режисьор – това е въпрос на случайност и Шанс. При мен винаги всичко е случайно. Големите приятелства, хобитата, семейството, нещата, към които съм проявявал интерес за цял живот… Никога не преследвам някаква „Свръх-цел” и затова се забавлявам, докато работя. Важно е да се забавляваш…

Какво каза режисьорът Валери Йорданов на актьора Валери Йорданов и изобщо как се съчетават двете професии едновременно?

Когато съм пред камерата или на сцената „приспивам” режисьора. Когато съм зад камерата – „събуждам” актьора.

Защо „Кецове”?

Бях си купил кецове. Нови! Като гледате филма, ще разберете.

В анотацията на „Кецове” пише, че филмът е за младежи, които могат да бъдат наречени „емигранти в собствената си страна”. Може ли да се каже, че филмът е продължение на историята от „Емигранти”?

Не. Макар, че темата е постоянна, на нашата географска ширина. Всички подобни теми също говорят за нуждата от Шанс.

Какво беше най-трудното, докато снимахте филма и кое – най-приятното?

Най-трудно беше да получим шанса да започнем. Най-приятна беше работата ни с актьорите. Да наблюдавам как ежедневно те се привързват, влюбват се в процеса, в местата, в хората и в историята, която се разказва чрез тях. И днес, две години след снимките, те се събират на купони, на рожденните дни на децата си и по всякъкви поводи. Мисля, че „Кецове” създаде общност. Приятели за цял живот. Това не се случва често.

Помага или пречи условието, че историята е по истински случай?

Много помага. Ако си написал нещо, по собствени преживявания и реални емоции, то само те контролира да избегнеш всякакъв фалш. Не ти позволява да го украсиш и да го разкажеш погрешно.

В кои страни след Русия и освен България зрителите ще могат да видят „Кецове”?

Първи го гледаха в Москва. Следва Карлови Вари. Имаме имейли и покани от цял свят. Южна и Северна Америка, Мексико, Япония, Испания, Германия и много други. Десетки фестивали… Много ми е любопитно, как ще се възприеме тук, на есен. Филмът започва да си живее собствен живот, а аз започвам да мисля за следващият.
Ако ме срещне Шанс, разбира се…