Бивши любовници и настоящи дилеми между огъня и водата

Този месец имаше един наистина впечатляващ порой от премиери и сред всички тях наистина особено трудно е човек да изплува и да избере няколкото, които си заслужават и които са напипали нещо, с което да изпъкнат.

Едно от стопроцентовите попадения на мартенския премиерно-театрален бум е пиесата на Дейвид Хеър “Прозорец към небето”.

Режисьор е Снежина Танковска, която прави най-малко две хубави неща в новата си постановка. Първото е, че отново посяга (при това – добронамерено) на Дейвид Хеър (след “Синята стая”). Второто – че за пореден път хваща Мариус Донкин и не го пуска, докато всички в радиус от няколко реда не ахнат, поразени от таланта му (предишният подобен случай беше в “Г-н Ибрахим и цветята на Корана“).

Но с тези двете списъкът с достойнства съвсем не се изчерпва... Самият избор на един от тримата най-известни съвременни английски драматурзи – Дейвид Хеър - е доста радващ, защото, за съжаление, той не е особено познат у нас.

Българската публика го познава слабо, за разлика от английските политици, но и двете страни биха искали да е обратното.

Защото напоследък той пише остри и непослушни политически сатири, които карат всеки уважаващ себе си негов противник да потръпва от неудоволствие. Слава богу, нас слабо ни вълнуват техните отношения.

И затова радостно потръпваме от кеф, че Снежина Танковска и Народният театър са избрали и поставили именно “Прозорец към небето” - една приятна пиеса, която, макар че не е лишена от социален смисъл, като цяло предимно се занимава с междуличностни проблеми. Всъщност, до голяма степен проблемите между героите са резултат от техния социален произход, който ги е формирал като личности и дори е предопределил съдбата им и развитието на отношенията им.

В представлението има абсолютно триединство на място, време и действие. Всичко се случва за една нощ, в един апартамент, между трима души. Но историята преди тази съдбоносна нощ е дълга и заплетена.

Кайра е дъщеря на успял адвокат, която пристига в Лондон и по странни стечения на обстоятелствата попада в един от ресторантите на семейството на Том и Алис. Скоро тя силно се сближава с двойката и става особен член на тяхното семейство. Особена, поради огромната й привързаност към Алис и поради тайната й любовна връзка с Том. Когато второто излиза наяве, Кайра светкавично напуска семейството.

Така действието се пренася в бъдещето, когато синът на Алис и Том се появява в студения и мизерен апартамент на Кайра, за да й каже колко е зле баща му след скорошната смърт на Алис. След това – съвсем неочаквано – в апартамента цъфва самият Том, въоръжен с цял куп противоречия – вътрешни и външни.

В създалата се ситуация Том и Кайра трябва да решат дали ще останат заедно, преодолявайки миналото и настоящето в името на бъдещето. Дилемата всъщност е и между прагматизма и духовното, между личния избор, колкото и странен да е той, и логичния, който изглежда жесток и бездушен.

Кайра е отказала акциите от бизнеса на Том, живее в най-опасната част на Лондон и преподава на проблемни деца в непрестижно училище в другия край на града. Том е богат и успял, той пазарува само от каталог, но е дълбоко измъчван от чувство за вина към починалата си съпруга и прехвърля всичката си мъка на 18-годишния си син, когото тормози и съди непрекъснато.

Кайра е отдадена на емоциите, на искреността, на настоящето, което я удовлетворява духовно. За нея това спокойствие на духа е по-важно от топлината, материалния престиж и лъскавото жилище.

Том е затворен в прагматичната си клетка, той е смесица от арогантност и грубост, тираничен и надменен е в отношенията си с останалите. В същото време обаче, маската, която сам си е изковал понякога, пада и зад нея стои един мъж, който е изключително незадоволен от силата, който търси обич и топлина с детски наивитет, чиято самовлюбеност и себичност се размекват от самотата и беззащитността.

Сложните и противоречиви образи предполагат пълно отдаване и потъване в обстоятелствата и актьорите и режисьорката са се потопили максимално. Следвайки Хеър, и Мариус Донкин, и Радена Вълканова правят страхотни роли, които, както и в пиесата контрастират една на друга.

Том на Донкин е екстровертен, шумен и ярък. Той е като огън, който ту тлее, ту гори, но сякаш оправдава поговорката, че “не се гаси туй, що не гасне”.

За разлика от него, Радена играе учудващо прибрано и премерено. Тя е като вода – тиха, дълбока, от която само една неочаквана и мощна вълна те подсеща да внимаваш в случай на буря. Защото тя си знае работата.

И както сме тръгнали по посока на стихиите, вятърът, който раздухва отношенията между Том и Кайра, е млад и се казва Стилиян Стоянов. Той е студент в НАТФИЗ и играе 18-годишният син на Том.

И е подвижен като разбеснял се електрон. Реакциите му са светкавични, а движението н тялото му напомня на това на човек, който току що е открил таралеж, който се е намъкнал не където трябва в облеклото му. Изобщо, Стилиян е супер екзалтиран и симпатичен.

Равносметката след тази постановка би трябвало да гласи нещо от сорта на “Хубава постановка, хубави хора”.