Жени на ръба на нервна криза

В американската Конституция специално се постановява, че всеки има право на щастие. Това обаче не ти гарантира възможността. Затова естественото право понякога е парадокс, с който много хора така и не успяват да се помирят.

Оттук тръгват редицата проблеми, които съпътстват човека по време на търсенето на уникалния начин да си доволен, щастлив и помирен със съдбата и ироничната й същност. Вярно, че всичко, от което имаме нужда, е любов. Но дали любовта е решение на всички проблеми? Дали е възможно големите количества любов да придобиват отрицателен знак и да стават излишни, ненужни, болезнени?

С подобни въпроси се занимава представлението “Излишък от любов” на Пламен Марков по пиесата на Теодора Димова. На ръба между мелодраматично-битовия и психологическия театър, спектакълът проследява известен период от живота на две жени и един мъж. Ирина (Стефания Колева) и Дара (Ирини Жамбонас) са най-добри приятелки. Свързва ги нуждата от близост и общото минало.

До известна степен са привлечени една от друга като противоположните полюси на парчета магнит, които знаят, че няма да съвпаднат, но природната сила ги кара да търпят цепнатините помежду си и здраво прикрепени да си помагат доколкото могат.

Всяка от тях обаче е изграден характер и индивидуалност, поради което общуването им в момент на криза, както ги заварва пиесата, е сякаш споделяне на тайни във вакуум – съобщенията не достигат до другия, защото свързващите частици, които трептят на една честота, се губят. Понякога има кратки мигове, в които персонажите изпадат в откровение, разголване и разкаяние.

Но тук идва безмилостното решение тези кратки моменти никога да не са взаимни. Те са най-големият знак на разминаването, само безсмислените думи достигат до другия, истински важното остава вътре в теб – като болезнена представа за споделен вътрешен монолог.

Двете жени са обобщение на типичния модерен човек – понякога презадоволен, друг път изпитващ крещящи липси, но толкова вманиачен в себе си и в личния си егоцентризъм, че никога не е способен да чуе каквото и да било друго освен собствените си мисли. Задължително белязан от голяма болка в миналото, жигосан от хилядите липси и неудовлетворени страсти и копнения, той винаги чувства черната дупка в себе си, която пречи на хармонията и на примирението.

Ирина иска любовник, иска да е слаба, иска мъжът й да е различен, иска да е различна, иска, иска, иска. И загубена в желанията си, никога не се пита какво искат другите или какво ги тормози.

Дара има малък бюст, много любовници, независимост и добра кариера, но болката от миналото я е отчаяла и тя, втренчена в болката си, така и не намира смелост да я преодолее.

Между тях застава Анди (Стефан Иванов) – и класическият триъгълник е допълнен от най-нестабилната основа, която със сигурност просто няма начин да го удържи. Затова всички връзки, свързани с миналото и настоящето, със страстта, болката и желанието, излизат наяве. И всяка права, свързваща страните, е нова рана в сгъстеното пространство между тях.

Това вътрешно прескачане и насочване на енергия явно е предопределило постановката да няма много външно движение. Емоционално тя е доста равна, като тиктакането на часовник, приспивно редуващо тишина и звук. Така по някакъв начин се допълва усещането за сивотата на всекидневието което на пръв поглед може да бъде сметнато за екстатично.

Постоянни обаче се оказват само кризите и възходите. Смяната е толкова честа, че по някое време спираш да ги забелязваш. Истерията те дефинира, виковете са моментите искри на постоянно задаващата се буря вътре в теб. В крайна сметка даже не я дочакваш – само опустошаваш околните, като ги засипваш с вината и амбициите сам да се зазидаш в обезопасеното мазе на егоизма си.

Асоциативно тази представа се свърза по доста буквален начин с вчерашното представление. Особената, изчистена и плътна сценография леко затваря херметически пространството и сякаш гледахме героите в малка кутийка, на екран. Като изрезки от реалити-сериал, само дето сценаристите не прекъсват на най-интересната сцена и така ти даряват реализъм и отворена вратичка, през която можеш да се идентифицираш с персонажите, да се припознаваш със ситуациите им.

Така до известна степен се губи всякакво напрежение какво ще се случи нататък. Но какво значение има? След като е възможно безкрайността да е цикъл…

Излишък от любов е в "Сълза и Смях" този сезон.

Имаш мнение? Сподели го!