Да срещнеш Христо Мутафчиев

Христо Мутафчиев е много зает. Това всеки го знае, особено ние – след като трябваше да изчакаме цял сезон, за да се видим с него на Благоевградския фестивал (скоро ще пишем и за него) и да го поразпитаме между радио-интервю и тръгване за София за постановката на Десислава Шпатова „Отделената глава” и за живота...

Хубавото е, че той ни отговори, беше адски мил и след това си замина.. Ние обаче коварно сме замислили да си говорим отново, този път за по-дълго. А ето и интервюто...

 “Отделената глава” е представление, което тече ужасно бързо, сцените се преливат една в друга в задъхан ритъм и вие сякаш нямате и секунда пауза между различните усещания. Това ли е най-голямата трудност за вас?

Не. Ами, замисляла ли си се над това животът ни колко бързо минава? Че преди 20 години бях на осемнайсет. Замисляла ли си се над това?

Аз преди три години бях на 18. Знам, че времето се забързва и ходът на историята се ускорява, но чак такива речеви потоци...

Знаеш ли колко бързо ще станеш на 38... Животът ни тече скоростно и в никакъв случай не мисля, че спектакълът на един такъв живот би могъл да протече по-бавно. Защото всичко онова, което се случва около нас, ни завихря. Ако му се отдаваш изцяло, ако си откровен, искрен, честен и чувстваш истински, минаваш през миговете за стотни от секундата. И ако успееш да приемеш тези мигове и да си част от тях, наистина след 20  години ще се обърнеш назад и ще разбереш, че си била скоро на 18.

Аз не мисля, че спектакълът върви бързо – просто е много наситен.

Тоест, това минаване като на лента на едни хора и техните животи може да се види, ако спреш да погледаш живота отстрани, без да си на въртележката?

Да. Човек осмисля онова, което му се случва и колкото повече събития му се случват в един живот, толкова повече помъдрява. Поради тази причина без да усещаме помъдряването, ние и остаряваме. Затова не мисля, че когато животът на един човек е наситен с емоция, той си дава сметка дали е остарял, или просто е минал през няколко хубави мигове от живота си.

Аз лично се страхувам от варианта да се обърна назад и да видя, че не ми се е случило нищо. И затова изживявам всеки един миг. Искам да го изживея и не ме интересуват скрупули.

Кое подред представление играете тук?

Не ги броя. Мисля, че около 15-то.

Представлението мина страхотно, а сцената и пространството бяха адски различни от тези в Сатиричния театър. С какво се промени актьорската игра в толкова близкия контакт с публиката?

Аз харесвам този вид контакт. Още повече, че съм свикнал да играя на малки сцени.

Но пък той е коварен и опасен понякога...

Не, не бих казал. Много зависи от аурата на актьора. Ако актьорът успее да накара толкова близката публика да усети неговия въздух, ако има тази способност, публиката започва с да живее в това представление.

Ако той не е актьор, който би могъл да овладее този въздух, публиката няма да му повярва. Затова аз казах, че играя на малки сцени  - вече умея да се приспособявам към въздуха на публиката. Влизам бързо и се опитвам да накарам публиката да ме последва в моя ритъм.

Какво представление може да привлече вниманието ти като отделена глава?

Нямам конкретен пример. Може би представление, което ме зарежда с емоции. Аз обичам емоциите. Разбира се, не говоря чувства и мелодрама. Аз харесвам актьори, които когато излязат на сцената наистина да ги виждам, че не ме лъжат в преживяванията си.

Защото това ме отблъсква страшно много. Няма значение какво е представлението – на малка, на голяма сцена, каквото и да е. Не обичам фалша. Никога не съм се водил под този знаменател на фалша и затова имам критерии какво да гледам и какво да не гледам, познавайки актьорите и режисьорите на сцената. Знам какво мога да очаквам, познавайки колегите.

Колко вечери на месец играеш?

25-26.

Как успяваш да се съхраниш?

Кой ти е казал че съм се съхранил, хаха....