Тийнпроблеми за възрастни

Когато за първи път прочетох пиесата „Амарантос“, си помислих, че този развълнуван, избълнуван и емоционален текст на сцена се нуждае от авторитарна и изключително авторска режисура.

Безкрайните объркани монолози и неясните визии, бледите, минаващи като във видение образи стоят чудесно на хартия, но последното, което си представям, докато ги чета, е как тези неща се изричат на сцена в театър.

Затова мисля, че поканата на автора Димитър Кабаков и на Сълза и смях към Възкресия Вихърова беше правилна.

Като човек, който има своя тип театър, тя можеше да вземе достатъчно твърдо позиция по отношение на решението на текста и не просто да сложи дума по дума пиесата в картинни рамки, а да го надгради и структурирa, влагайки също толкова творчески визии, асоциации и представи.

Дългата кампания на постановката, отразена в блога на театъра, както и в медиите потвърди убеждението ми, че на репетициите се пече нещо ново, нестандартно и важно, защото:

– Амарантос е пиеса за сериозните проблеми – абортите и ранното раждане.

– тя говори за и от името на възрастова група, която творците и медиите у нас традиционно игнорират – тийнейджърите или се причисляват към асексуалните деца, или към възрастните (като се смятат за достатъчно големи за сериозни разговори, съчетани с безотговорно отношение)

– текстът на постановката, освен пиесата, включва теренни изследвания и разговори с ученици.

Ако събереш всичко това, се получава емоционална и разбъркана пиеса, касаеща сериозни проблеми, която се работи от режисьор със силен авторски театрален почерк и се готви за достатъчно атрактивно представяне за масова, но и специализирана публика.

И ако това ти се струва невъзможно, прибави персонажите на постановката – Ирина, нейните родители и баба.

Ирина е в напреднала бременност, в болницата, където бълнува и преживява целия си кратък досегашен живот.

Въпреки идеалните предпоставки за постановка за неразбирането и разликата между родители и деца, на пресконференцията Вихърова каза, че точно това са опитали да избегнат.

Информацията става прекалено много, затова решавам да проверя резултата със съвършената компания – нищо неподозиращата ми 18-годишна сестра, с която заедно гледахме какво се е получило.

Виж видео от „Амарантос“ и чети нататък...

Цялата задна стена е огромен екран с мултимедия, а на сцената сноват множество Ирини – бременни актриси, облечени като тийнейджъри. Те са съчетание между забавена хореография и забързани фрази, между ирония и невинност, между живот и пълно отсъствие от реалността.

Героите, с които Ирина общува в пиесата, тук са нейни двойници, алтер егота, част от вътрешния монолог, изпълнен със секс, наркотици, алкохол и натуралистични фрази (реалната им връстница до мен, макар объркана от сюрреалистичното решение, поне очевидно идеално комуникира с езика).

С течение на времето образите и средата стават все по-черни и ужасяващи – зловещи въплъщения на страха от бременност, които бродят по сцената, омазани в кръв, бълнуващи и уплашени.

Прекъсвани са от появите на архетипните персонажи на родителите, които – точно обратното – изглеждат плътни и истински дори в смешната си истерия (“Леле, все едно слушам нашите!”).

Изключителните роли на Йорданка Стефанова, Валентин Ганев и Невена Мандаджиева са толкова наситени и реалистични, че моментално стават контрапункт на бродещите и бълнуващи по сцената Ирини.

И точно това противопоставяне между реалността и неясните видения, между разбърканото, вулгарно, открито говорене и въздишане на тийнейджърите и строгото, логично, реалистично нареждане на родителите всъщност определя единствения напълно ясен конфликт в спектакъла, поне за мен.

И колкото и да са се стремили към обратното, Амарантос все пак е представление за сблъсъка между поколенията.

Важно е да му обърнем внимание, защото, макар несъвършен, спектекълът е важна крачка в театъра, който показва реален интерес към случващото се извън собственото му пространство.
Зрителски коментари за постановката виж тук!

Амарантос е в Сълза и смях на 21 декември.