Калин Терзийски ни връща към мрачните 90-те

„В това наше сега, изпълнено с крайна относителност на ценностите, ми е трудно да кажа кое всъщност е мракът и кое – светлината”, започва пътуването си Калин Терзийски в новия си сборник „Монго и други работи”.

Пътешествието му обаче е назад във времето – към мрачните ’90 години у нас. Героите са санитари в психиатрии, млади английски учители, морализаторстващи проститутки и тъжно-хитри цигани. Те кръстосват страниците, докато разказвачът бере малките цветя на своите чувства.

„Монго и други работи” е чиста носталгия по времена, места, вълнения, образи и хора. Ако човек има сърце на поет, всяко място, през което минава, ще придобива вълнуващи черти и колорит”, разяснява Терзийски.
С писането си той показва именно колко шарен е светът, преминал през очите на поета-художник, преминал през сърцето му, което умее да се трогва и да забелязва. Мрачни или смешни, историите в „Монго и други работи” са колоритни, но и контрастни, като близкото ни минало. Терзийски пише:

„Деветдесетте бяха едно Никое време. И в тях човек тръгваше накъдето му падне и когато му падне… И стигаше къде ли не; да, наистина – тогава всички българи тръгнаха закъде ли не и пристигнаха къде ли не. И така – бавно и полека, се оказва, че българският народ живее на четири океана…”

В „Историята с Монго” авторът, брат му и къдрокосият англичанин Джим тръгват на пътешествие към Пещерния дом в Карлуково. След дългото и изнурително пътуване, изпаднали в „свещена ракиена нирвана”, групата най-накрая се запознава с Монго. Той е „циганин, изчегъртан с гвоздей върху стената на някаква изоставена селска гара. На тоалетната на тая гара. Нещо като смешна скица, направена с гвоздей (…) изкарал два инфаркта, че не пие, че само пуши цигарки, че е на трийсет и две, че има осем или десет, или само две деца…”

Разбира се, срещата не завършва особено приятно. Но така или иначе: „В малката ни и объркана България пред поривите на младите хора има прекалено много пречки. Все едно самото Провидение стоеше някъде там, в мрака над нас, и ни гледаше с лек сарказъм. Казвайки под мустак: „Е, вие пък искате и ей така да ви се случват хубави неща. Еми – нема да стане!”