Секс, наркотици и самосъжаление

Вече сме чели не една и две книги на цинични французи, които работят в рекламата и се саморазрушават просто защото не виждат смисъл в подреденото ежедневие.

Е, „Къса памет“ на Никола Рей разказва от първо лице историята на още един такъв. Той се казва Габриел и монолозите му предизвикват в мен освен дежавута (макар стилът му на писане да няма почти нищо общо с този на Бегбеде) и нещо средно между съжаление и искрена подкрепа.

Защото Габриел е симпатично последователен в старанията си да прецака всичко, което има. Прави го по обичайния начин – с изневери, алкохол, наркотици и гадно поведение.

Изходната точка, от която започва действието, е сутринта преди сватбата му със Софи, изпълнена с мрачни мисли и толкова зверски махмурлук, че обетите прозвучават почти в безсъзнание.

Оттам следва дълго чудене защо по дяволите го е направил, но късата памет не прощава и той така и не си отговаря на въпроса как от усмихнат и позитивен млад човек се е превърнал в чудовище, което мрази света (и най-вече себе си).

Романът не е много сюжетен и по-скоро е низ от безкрайни монологични импровизации на един преждевременно отчаян и вулгарен млад човек.

Натрупването на кокаинов екстаз в ноздрите, алкохолно опиянение във вените и тестостерон в члена му са правопропорционални на растящите вътрешен негативизъм, отчаяние и несъвместимост с външния свят.

Не романтични, а алкохолизирани, нашмъркани и груби. И все пак – облечени педантично по френски в блестящи фрази и стил.

По-скоро тежичка, отколкото четивна, неясната и асоциативна реч на Габриел обикновено си тече доста интровертно (особено докато той се вайка как е стигнал до гладката тъмна кожа на поредната, която ще изчука в стария си апартамент, преди да се пренесе при съпругата си).

От време на време обаче те удря по челото някоя фраза, пасаж или игра на думи, от която разбираш защо авторът е получил няколко награди за книгата, а във Франция „Къса памет“ е окичена със статус култова заради отъждествяването на младите хора с главния герой.

Така или иначе, за мен книгата е просто монологът на един готин пич, който е избрал саркастичното самосъжаление по пътя към саморазрушението.

И ако по цялото продължение мислите му са контрапункт на ставащото около него (дребни сладки, хубав паркет, гипсови корнизи, съвършен нов дом), то накрая примирението, което го застига, за първи път го превръща в истински мъж.

Защото, макар сгащен в чехли и пижама при съпругата си, най-накрая спира да хленчи и да псува.

А порасналият мачо с тъмно минало в този случай е по-добре от мрънкащия мръсник с черни мисли.

"Къса памет" се издава от "Колибри".