Кино класика. От Лукино Висконти

В рамките на 15-ото издание на София Филм Фест ще се състои панорама на най-знаковите творби на Лукино Висконти.

Роден в началото на ХХ век, режисьорът оставя сериозен отпечатък в историята на киното и в световното културно наследство.

Специалната филмова панорама ще даде възможност на публиката в Дома на киното и Филмотечно кино „Одеон” да преоткрие отново незабравимите класики „Смърт във Венеция”, „Гепардът”, „Роко и неговите братя”.

Програмата започва от 25 март и ще продължи до края на месеца.

Подробна програма с анотации на филмите, поднесена в специалния каталог на ретроспективата, може да откриете на касата на Дома на киното

А ето и малко повече информация за режисьора. Лукино Висконти ди Модроне е роден на 2 ноември 1906 г. в старинна къща в Милано. Детството му преминава между домашния театър на семейството, уроците по музика, отглеждането на коне и пътешествията из Северна Африка и Европа.

Когато навършва 30 години, заминава за Париж и благодарение на близката си приятелка Коко Шанел се среща с Жан Реноар, чийто асистент става малко по-късно (в „Les Bas-fonds” и „Partie de campagne”). По време на фашисткия режим в Италия, Висконти се включва в съпротивата срещу Мусолини.

През 1942 г. Лукино Висконти снима дебюта си „Натрапчивост”, по мотиви от известния роман на американския писател Джеймс Кейн, „Пощальонът звъни винаги два пъти”. Филмът се счита за един от шедьоврите на неореализма.

Критиката определя текста като обикновен криминален роман, но италианският режисьор създава специфичен, наситен с психологизъм киноразказ, за живота на обикновените хора.

Малко след премиерата Висконти заявява: „В киното ме доведе преди всичко задължението да разказвам историите на обикновените хора. Опитът ме научи най-вече на това, че човешкото същество, с неговата самостойност и външен облик е единственото, което действително може да изпълни кадъра, че обкръжаващата среда се изгражда от него, от живото му присъствие, и от страстите, които го вълнуват.”

За да събере истории от живота, Висконти обикаля Италия, среща се с най-бедните прослойки на обществото и винаги подчертава левите си убеждения, които в младостта му, често се оказват пречка за творческа изява. В резултат на наблюденията му, през 1948 г. се появява полемичният, почти документален филм „Земята трепери” (екранизация по романа на Джовани Верга „Семейство Малаволя”), с прекрасна визия, но заснет на сицилиански диалект, което затруднява възприемането му.

По-привлекателен за публиката е „Най-красивата” (1951), по сценарий на Чезаре Дзаватини – изследване „зад кулисите” на филмовия бранш, с великолепното превъплъщение на Ана Маняни, в ролята на майка, вманиачена по медийното бъдеще на малката си дъщеричка.

През 1954 Висконти снима първия си цветен филм „Чувство”, който бележи обрат в кариерата му и критиката възприема като предателство спрямо традициите на неореализма. От знаменитата тройка бащи на неореализма, която включва още Роберто Роселини и Виторио де Сика, като че ли именно Лукино Висконти най-бързо се отдръпва от придобиващата популярност естетика на бедността и документалната достоверност при разказване на историята. В „Чувство” грандиозната историческа фреска се превръща във фон за разгръщането на една частна драма. Отново най-силно впечатление прави загрижеността на режисьора към детайла - от елементите на декора до цялостната визия. Този филм поставя началото на поредица от сложни, впечатляващи кинотворби, наситени с психологическо напрежение и упадък на нравите, които критиката и публиката приемат със смесени чувства.

През 1957 г. деликатната любовна история „Бели нощи”, вдъхновена от романа на Достоевски, печели „Сребърен лъв” за режисура от Венеция, а в главните роли са Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре. Междувремено Висконти поставя много театрални спектакли, а също и опери. Години по-късно е установено, че е режисьор на 66 театрални спектакъла, 2 балета, 2 опери и 14 филма.

През 1960 г. се появява шедьовърът „Роко и неговите братя” (удостоен със Специалната награда на фестивала във Венеция) – разказ за живота на едно бедно семейство, в духа на Достоевски. Това е първата среща на Висконти с Ален Делон.

Сътрудничеството им продължава в „Гепардът” (1963), който печели „Златен лъв” във Венеция и „Златна палма” в Кан. Създаден по едноименния роман на Джузепе ди Лампедуза, филмът се фокусира върху драмата на залязващата аристокрация в лицето на принц Фабрицио Салина (Бърт Ланкастър), в годините на борбата за обединението на Италия от края на ХІХ век. Клаудия Кардинале прави наистина запомняща се роля (също както и в следващия филм на Висконти – „Неясните звезди на съзвездие Голяма Мечка”), Ален Делон е номиниран за „Златен глобус”, а „Гепардът” се превръща в емблема, характеризираща епохата, въпреки че е разказ за отминали времена.

Важно място във филмите му от следващите години заемат изследването на човешката душа и критическият анализ на обществената реалност. Философ или историк, без значение за определенията, Лукино Висконити придава на киното особен, дълбок и поетичен смисъл. За него лентата е пространство за едновременно съществуване на няколко жанра, а филмът - място за уединение с личните преживявания на гледащия.

Голяма част от кинотворбите на Висконти са екранизации по известни произведения на италианската и световната литература. Сред тях са популярни заглавия като „Чужденецът” (1967, по Албер Камю) и „Смърт във Венеция” (1971, по Томас Ман).

В творческата му биогорафия след „Гепардът” следават изключителни филми, повлияли духа на времето. „Залезът на боговете” (1969) търси корените на упадъка, жестокият и поетичен „Смърт във Венеция” е изповед и интимно изследване на собствения живот на Висконти, а „Семеен портрет в интериор” (1974) – разказ за отчуждението в съвременното семейство.

Лукино Висконти получава сърдечен удар по време на снимките на филма „Невинният” (1976), по романа на Габриеле Д`Анунцио, в който внушенията за загуба и самота достигат връхната си точка. Малко след като гледа първият монтаж на филма, италианският режисьор приключва земния си път.