Виктор Гинзбург: Искам да променя света и затова правя филми!

Безспорно най-обсъжданият филм в руското независимо кино за последната година „Поколение П” е от онези портокали с часовников механизъм, които въздействат както на интелигентната и критична публика, така и на масовата аудитория. Разбира се, мнозина от пуристите и крайните буквалисти по отношение на романите на Пелевин веднага го отрекоха.

Така става навярно с всички по-смели филмирания на култови автори. Както и да е: важното е, че в крайна сметка Гинзбурге създал една добра екранизация, говореща както на хората от „поколението П”, така и на следващото поколение, който факт за Русия, особено след поредната вълна на изборни манипулации, съвсем не е маловажен.

Интелигентният зрител сам ще си нареди отделните парченца от мозайката – от участието на култови фигури от руския ъндърграунд като Шнуров в ролята на Гиреев до някои сцени, които ги няма в текста на Пелевин и говорят не толкова за 90-те, колкото за днешния ден. По някакъв начин в естетиката на филма може да се припознае известно родство с филмовата ъндърграунд класика на ХХ век (филмите на Душан Макавеев например), но той въздейства също така и на „неуката” аудитория със средствата на комерсиалното кино. Броени часове преди излизането на броя ние се свързахме по телефона с режисьора Виктор Гинзбург – в полунощ,
някъде около Дюселдорф, в очакване на идването му на СФФ.

Разбира се, започваме с неизбежния въпрос за гледната точка – не само на режисьора Гинзбург към романа на Пелевин, но и въобще на руско-американскиякинематографист към Русия днес.

Въпросът за ъгъла, от който виждам романа на Пелевин, е сложен, защото, докато го четеш, той ти действа на сетивно ниво, на емоционално ниво, на толкова много различни нива. Но като режисьор за мен беше интересно също така наративното ниво – защото на наративно ниво този роман е един забележителен пъзел, който аз като режисьор трябваше един вид да наредя във филм. Особено шумеро-вавилонските митологически връзки и позовавания в романа, които трябваше да организирам логически във филм. Това е голямата разлика между роман и филм. И голямото предизвикателство за мен като режисьор. Защото един роман може да е организиран така, че да влияе на съзнателно и подсъзнателно ниво само със силата на текста и на идеите, без да е необходима наративност. Докато един двучасов филм трябва да разказва история. В момента говоря като режисьор едва ли не само за техническата страна на нещата, защото емоционалната е повече от очевидна. Особено в ценностен план за един такъв руско-американски режисьор като мен.

Романът на Пелевин говори за друг един преходен период – за 90-те. Вашият филм обаче също се появява в ключов (кризисен) момент за руското общество – и от политическа, и от културна гледна точка. И тук не става дума само за манипулирането на изборните резултати на тези или на някои предишни избори, а за една по-дълбока политико-метафизична ситуация…

Да, но ние преживяхме чудото този филм да бъде показан по Първи канал на Руската телевизия две седмици преди изборите. Филмът не е политически в онзи директен протестен план, но едновременно с това, разбира се, говори за всички тези неща – за несправедливостите, за манипулацията, виртуалната манипулация на високо ниво… Аз обаче изобщо не съм имал проблеми с лиценза за дистрибуция и филмът достигна до трето място в бокс-офисите. Русия все пак е свободна страна и чрез този филм продължавам да вярвам в това. В някои официозни среди се опитаха да го принизят, разпознавайки го като обикновен филм за халюциногенни мухоморки, какъвто той не е, или като филм за рекламния бизнес, какъвто също не е. Но за мен важното е, че този филм беше видян от толкова много млади хора, които не са от „поколението П” на Пелевин, от хора между 18-и 32-годишна възраст, които преди това дори не бяха чели Пелевин. И точно това се опитах да направя с него, разширявайки обхвата му от 90-те, когато се развива действието на романа, към актуалността на днешния ден.

Как се прави интелигентен филм, който, без да губи интелигентността си, да говори и на масите?

Аз самият, а и Пелевин също, вярвам, че никога не сме имали амбицията да говорим на масите с някакви велики послания. Ако имах тази амбиция, щях да вляза в политиката. Да, искам да променя света и затова правя филми. Смятам, че ако правиш смислени неща, това може да промени света. Да, Пелевин примерно борави с неща, които са общи за цялото общество – от революцията до Космоса, но едновременно с това романите му са едни своеобразни философски поеми, които се разпознават като такива именно от по-интелигентната публика. Филмът, разбира се, е по-масов продукт от книгата и в този смисъл достига до по-широка аудитория. И това е подмолното въздействие, в най-добрия смисъл на понятието, което той може да окаже на по-масово ниво.