Мартин Шулик: Днес творците се интересуват от зрителите

Освен един от най-изчерпателните филми в жанра си (засягащ тези важни страници от историята на киното), освен перфектната теоретична рамка на панорамата на Чехословашката нова вълна в рамките на 18-ия СФФ, „25 от 60-те” на Мартин Шулик е и доказателство за това, за което самият автор говори – за силната документална вълна в Словакия днес. Самият Мартин Шулик е от поколението кинематографисти, родени малко преди съветската окуп¬ция и станали големи в киното след падането на комунистическия режим. Което дава необходимата дистанция и един по-широк поглед и към историята на чехословашкото кино от миналото, и към днешните кинореалности в Чехия и в Словакия. Разговорът ни с него е в подвижно радиостудио на БНР в Дома на киното след представянето на втората част на „25 от 60-те” и тъй като няма нищо случайно, интервюиращият е с тениска на The Swan Bride, рокабили група от Жилина, родния град на режисьора. Кинодетайли. От непосредствената реалност.

Г-н Шулик, какво Ви изненада най-много при срещите Ви с българската публика тези дни?

Много от показваните филми от 1969 г. бяха тук за първи път, но констатирах, че българската публика има изключително богата информация за Чехословашката нова вълна. Бях изненадан не само от възрастните зрители, които може би помнят тези филми от своите младини, но и от младите хора, които бяха на прожекциите и познаваха добре това кино. По време на дискусиите, естествено, разговорите се насочваха главно към обществения фон на събитията.

Какво според Вас се е променило най-много от 60-те години до наши дни в киното? И смятате ли, че цензурата на пазара днес е по-страшна от тази след съветската окупация?

Това, което най-много се промени от 60-те години, е, че тогава имаше голям брой забавни филми, но и в тях ударението падаше върху съдържанието. Това, което става днес, всъщност е повече отражение на интереса на творците: колко ще струва филмът, колко зрители ще го посетят, т.е. какъв ще бъде финансовият резултат. И днес, съвсем естествено, се снимат много добри филми, но като че ли те се губят в общия поток.

А по-трудно ли е днес, или е по-лесно един творец да остане верен на себе си?

Винаги е трудно. И винаги е въпрос на индивидуални предпочитания и индивидуален избор.

След разделянето на Чехословакия добри чешки филми винаги идват на големите фестивали у нас, словашки, за съжаление – по-рядко. Кои са имената, които лично Вие харесвате от новото словашко кино?

Близо десет години кинематографията в Словакия беше зле финансирана и снимаха много малко филми. Последните години обаче тази политика се промени и се появиха няколко много интересни филма. Един от тях например е „Кучето ми Килър” на Мира Форнай, който ще бъде представен тази година и на СФФ, а миналата година взе престижна награда в Ротердам. В момента в словашката кинематография се появява ново поколение млади творци и повечето от тях идват от документалното кино. Младите кинематографисти се занимават сериозно със социалните проблеми в страната, с проблемите на многочислената група на ромите, на бедните хора, на възрастните. Т.е. интересуват се от тези прослойки в обществото ни, които са в най-неизгодно положение. А качеството на едно общество се оценява от това какво е отношението му към най-слабите социални слоеве.

Но още не се е появил филм като „Образи от стария свят” на Душан Ханак? Или вече има?

Още не. Но да, тогава, след окупацията, и този филм също беше от забранените, защото показваше стари хора, а трябваше да се правят филми, които да изобразяват младите строители.