А днес накъде? Към фестивала!

На 6 март е голямото откриване на 12-ия София Филм Фест. Както вече знаете, откриващият филм тази година е “А днес накъде” - продължение на култовия “А сега накъде” на Рангел Вълчанов.

Проектът събра голяма част от екипа, който участваше във филма преди 20 години. Около проекта доста се шумя – от самото начало на снимките, през премиерата на Карлови Вари и наградите, които отнесе.

Какво се е получило, можете да видите сами – на някоя от прожекциите му на фестивала (15 март-14.30 часа в Евросинема; 24 март от 21.00 часа и 27 март-19.00 часа в Дом на киното).

"А днес накъде" особено ще се хареса на тези, които са гледали “А сега накъде”. Всъщност много е възможно, ако сте пропуснали оригинала, да не разберете продължението. Защото, въпреки че продължението е изпълнено с множество препратки и кадри от стария филм, онова, което се случва в “А днес накъде”, е коментар на миналото.

Героите се оказват събрани на едно място по време на голям коктейл. Всички са поостарели и малко от тях все още се занимават с театър. Чистите мечти за изкуството вече са по-скоро детска наивност от младостта, а животът е показал истинското си лице – особено за онези, които са готови да го видят.

Филмът не предлага класическа сюжетна структура. Той по-скоро е фрагментарен, споменатите реплики са разпилени между случващото се сега и онова, което е било, между фантазията (минало) и реалността (настояще).

В него нищо не е категорично – не е тук и сега. Понякога коментарите се случват във времето, понякога самите герои губят очертания. На ръба на документалното, но все още – игрален, филмът прави своите равносметки (всъщност това май е основната му цел) на базата на идеите, мислите и възприятията за реалността на автора, подобно на дневник.

Тази двойнственост се изразява и в липсата на категоричност на ролите – известните лица във филма ту играят себе си, ту старите си герои, ту архетипите за съвременни творци (разочаровани или все още – вярващи в смисъла на изкуството), ту обикновени хора.

Оказва се, че главното е въображението на режисьора, който е водеща фигура във филма. Ролята на Рангел Вълчанов е както на манипулатор (заместващ невидимата комисия от “А сега накъде”), така и на участник в манипулацията – тоест сам манипулиран.

И ако това не ви е ясно, пробвайте така: във филма се случват неща, които имат амбицията да покрият всяка мисъл и типична ситуация в българското изкуство в настоящето.

Тук са инвеститорите-чужденци, които наливат пари в начинания с неясно бъдеще.

По тяхната гайда тръгват наивните идеалисти, но и страхливите, които, поради липса на сигурност, досега не са се отдали на творческите си нужди.

Тук са неосъществените блянове да твориш, когато по-лесно е да си авто-монтьор.

Има ги и приказките тип “гроздето е кисело” на онези актьори, които въпреки големите си амбиции и претенции за талант така и не са решили да се пробват там, където успехът не е сигурен, уплашени да не станат губещи.

Показани са и личните “шуро-баджанашки” уговорки за главни роли и водещи места, в които е обвиняван кой ли не в творческия бранш у нас.

Изобщо – много народ, много идеи, много нещо. Малко разхвърляно, малко недоизяснено.

Филмът предлага и чудесни визуални иронични препратки, забавни етюди и импровизации върху злободневни и вечни теми, които ще разсмеят онези зрители, които ще ги разберат.

Изобщо – в "А днес накъде" има какво да видиш. Той представлява нещо като филмова стихосбирка – също толкова ексхибиционистична, натъпкана с лично натоварени знаци, реплики и смисли, очертаваща фрагменти от действителността, които за всеки отделен зрител са с различно тълкуване и важност.

Затова най-вероятно всеки, който го гледа, ще намери по нещо малко за себе си. Ако пък добре помните “А сега накъде” , туко-виж сте се развълнували от последната молитва. И тихичко в салона сте я казали като вашия, личен персонаж...

"Защото, както отдавна знаем, Животът е театър, а всички ние сме актьори в него". Амин.