Солта на живота

Смисълът е между редовете, музиката – в паузите, и театърът – между думите.

Затова и може би най-голямото изпитание за едно представление е да го гледаш, без изобщо да разбираш текста.

Точно това се случи на първия чуждестранен спектакъл на Варненско лято – „Сол“ на Еуженио Барба.

Постановката започна, без да имам и най-бегла представа за сюжета на разказа „Писмо до вятъра“ от епистоларния роман на Антонио Табучи.

Един час изгубена в превода се оставих да ме водят актрисата Роберта Карери и музикантът Ян Ферслев.

По-късно се оказа, че смисълът на спектакъла изобщо не е в наратива, а в точно тези енергии и въздействия, които поемаше непредубедената публика в най-чист и защитен от недоразуменията на словото вид.

Спектакълът звучеше като изпята и великолепно композирана оперета, макар в него рядко буквално да се пееше.

Технически всяко изречение, всяка част и нов момент от текста бяха изградени в унисон с музиката на живо и допълнени от хореографски, светлинни и звукови решения, които допълнително усилват внушенията.

Една жена търси безследно изчезналия си любим из средиземноморските острови – това бе анотацията на текста.

И на сцената се появиха белите очертания на върхове, кръгове и морета, но не от земя и вода, а очертани от килограми бяла ситна сол.

Между тях Роберта Карери като жрица-магьосница правеше заклинание след заклинание с различни гласове, лица и израз на любовта си, подтиквайки ме към постоянно гадаене знак на какво е солта на сцената.

Соленият вкус на нечия кожа, солта на живота, сълзите, морето и раздялата? След като прочетох текста, се оказа, че е всичко това и най-вече – вкусът на спомена.

Всичко в „Сол“ на Барба е усещане – мелодичността на речта, докосването на солта до пръстите, стара песен по радиото, мирисът на стара книга, отпечатъкът от стъпка в бялата прах.

И мимолетните спомени водят една потънала в мечти и съновидения жена да върви към окончателното си стопяване в любовта, която отдавна е изгубила.

Виж какво сподели за спектакъла актрисата Росица Дичева.