Роса Монтеро: Ако някой ви каже, че ще ви оправи, бягайте надалеч!

Роса Монтеро (р. 1951 г.) е сред най-изявените имена в съвременната испанска литература.

Зад гърба си има над 30 романа и впечатляваща журналистическа кариера.

Българската публика я познава покрай „Дъщерята на канибала“ и „Указания за спасяването на света”.

На 30 септември тя пристигна у нас по покана на Институт Сервантес и изд. Колибри, за да се срещне с феновете си у нас.

Малко преди това я разпитахме за писането, журналистиката и спасяването на света...

Започнали сте работата си на журналист в много по-трудна политическа обстановка от днешната. Какви са предизвикателствата пред съвременната журналистика десетилетия след падането на диктаторските режими?

Всъщност зависи от страната. Например в Латинска Америка, Мексико и Русия все още е доста опасно. Мисля, че журналистиката е огледало на реалността и е много важно за демократичните общества да се отразяват и опознават чрез нея. Защото само така би могло да има промяна към по-добро. Журналистиката е необходима съставка на демокрацията и свободата.

Журналистиката работи предимно с реалността и личното мнение, докато литературата е смесица между реалност и въображение. Защо са ви нужни и двете и как ги съчетавате?

Самото име „фикция“ означава, че си си измислил нещо, но според мен това изобщо не означава, че литературата не е реална. Напротив – според мен тя навлиза много по-дълбоко в реалността от журналистиката. Ако в момента например прочетете „Ана Каренина“, ще забележите един ужасно скучен персонаж – Левин, който е алтер егото на Толстой. Той постоянно дрънка за положението в Русия в онези времена и как нещо трябва да бъде променено. И сега, над 100 години след написването на романа, тези думи са много по-реални от всяка историческа книга. Чрез тях много по-добре разбираш какво е било времето.

Тогава защо имате нужда и от журналистика?

Защото са две страни на реалността. Тя е многолика. Писането – също. Намирам за странно, когато някой автор пише само в един жанр. Аз съм журналист, новелист и пиша есета. Това са различните ми допирни точки с моята действителност.  Моят начин да бъда добър гражданин е журналистиката – обичам тази професия, въпреки че е опасна. Чрез нея общуваш с много хора...

Персонажите ви – без значение дали изключително ярки или епизодични и обикновени – винаги са много реалистични. Ползвате ли прототипи? Крадете ли герои от реалността?

Не, никога. Мисля, че връзката между мен като автор и романите ми е същата, каквато е между сънуващ и сън. Никога не избирам за какво ще бъде следващата ми книга – тя избира мен. Появява се като малка идея в съзнанието ми и започва да расте автономно, а аз само пиша. Всички тези характери, които присъстват – не ги познавам, никога не съм ги виждала и не мисля, че трябва да правиш много предварително проучване за даден роман. В моя случай това би го убило. Трябва да си достатъчно неподготвен и невинен, за да се оставиш твоите персонажи да ти разкажат историята си.

Тоест често се изненадвате от своите?

Абсолютно. Непрекъснато! Най-голямата радост за всеки новелист е да напише една страница, да я прочете и да си каже „Леле – това не го знаех досега!“. Това е истинска магия, защото литературата идва от същото ниво на несъзнаваното, откъдето идва и сънят.

Да, но е и занаят...

Да, разбира се – писателите сме работници. Работим много и се учим да оформяме – стил, лексика, хватки. Аз се уча все още. Но базата е абсолютно ирационална. Никой не може да я обясни.

Основните ви персонажи винаги са поставени в криза. Защо избирате катарзиса като начин за достигане на себепознание? Личен опит ли е това?

Разбира се, и аз, като всеки друг съм имала своите кризи. Но аз пиша не за да говоря за собствения си живот, книгите ми не са биографични изобщо. Всъщност чрез тях живея много други животи, различни от моя.

Но сте права, че кризата преследва всичките ми персонажи. Всъщност преди 2 книги открих нещо много важно. Всички знаят, че в литературата на 20 и 21 век повечето персонажи са нещастници, маргинали или загубеняци.

По време на едно литературно четене някой ме попита за следващата ми книга. Тогава пишех „Указания за спасяването на света” и му отговорих: „Готвя книга за един таксиметров шофьор, който...“, и изведнъж изстрелях: „Ще бъде история за оцеляването, като всички мои истории“.

Така изведнъж разбрах, че това е общото между книгите ми. Не пиша за загубеняци а, за хора, които оцеляват след някаква криза, хора, които се борят.

По повод „Указания за спасяването на света” казвате, че е доста опасно да се вярва на човек, който твърди, че ще спасява света и хората в него. В България в последното десетилетие всяко следващо правителство идва на власт с такова обещание, след което е заместено от още по-ново и непознато. Как си обяснявате постоянното усещане за предстоящ Апокалипсис, завръщането на силата на религията по света, заради което сме готови да вярваме на абсурдни обещания?

Човекът е малък, а животът, светът и непознатото са големи и лоши. Смъртта и непознатото са винаги около нас. Както и страхът. Точно заради това се опитвам чрез своите книги да дам кураж на хората, че ако се борят, могат да имат хубав живот за себе си и за хората, които обичат.