Тилт – за любовта и още нещо

Те са млади. Те са красиви. Те са влюбени. Те са различни. Между тях е Социализмът, който ги разделя. С безумните си идеи, кофти случайности, предопределена обреченост за щастлив живот.

Той заминава зад граница, където мечтите му катастрофират. После обаче идва Преходът.

Идват мутрите, дребните и големите далавери и ранното редене за кисело мляко. Идват Завръщането и Равносметката (хепиенд или катастрофа, според жанра).

Това е Темата на новото българско кино и явно още дълго ще преразказваме и анализираме травмите на цяло поколение. Понякога особено банално. Друг път – сполучливо.

„Тилт“ е във втората категория. Но не заради оригинален поглед. Нито заради безпогрешна историческа вярност. А заради добре намерен път към поколението, към което филмът е насочен.

Четирима приятели (Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Александър Сано) се шляят из София, джиткат на флипер, шиткат осемдесетарско порно и мечтаят за скейтбордове и собствен бар. Един от тях се влюбва в грешното момиче (Радина Кърджилова) и бунтарската му твърдоглавост води до серия от катастрофи. Полиция, предателства, високи залози, падения. И необходимият финал за смелите.

Тук липсва игра с кодовете на социалистическата реч, дресирана и сервирана виртуозно от Владислав Тодоров в жанровия „Дзифт“. Вместо това има съвременни лафове, забавни препратки към култови филмови реплики (Тарантино и Артър Пен), естествен диалог.

Тук липсва опитът за дълбок психологически разрез на болката от „Източни пиеси“. Заместен е с ясни персонажи, паралелно порастващи с времето в сюжета и типизирани колоритно чрез хватки (лютеница, дъвка, социална роля).

Тук няма напън да се покаже страшната и долна страна на свободията и произвола на силовите групировки от 90-те от „Лов на дребни хищници“. Вместо това бегло е щрихирано раждането на новите политически елити, главно чрез ефекта на промяната върху живота на героите. Тук-таме е вмъкната и по някоя забавна ситуация (например смяната на портрета на Тодор Живков в стаята за разпити с картина на мистериозен възрожденски борец за свобода с живописни мустаци).

Тук е спестена емигрантската носталгия от "Стъпки в пясъка", апокалиптичното колебание дали да останеш „завинаги“ или да се завърнеш (абсолютно необяснимо за новото космополитно поколение, между другото) и е заместено с конкретни пориви, мотиви и личностни дилеми.

„Тилт“ разказва история за любов извън времето, която случайно се е случила там и тогава. Социализмът е привнесено обстоятелство, необходимо за конфликта.

И може би именно това е най-голямото му достойнство.

Освен всичко друго „Тилт“ е подчертано актьорски филм. И това не се дължи на телевизионната слава на състава, нито на режисьорска неопитност (прибързано приписана на дебютанта Виктор Чучков-Младши), а на съзнателен избор да плениш публиката не със специални ефекти, новаторска визия или нечуван сюжет, а с органичност, чуден диалог, изпипан звук и картинка, адекватен инди рок саундтрак и семпъл стил на снимане.

Самите актьори пък (от своя страна набедени в така изтърканата „театралност“) са доказателство, че когато  режисьорът знае какво иска, можеш и да го изиграеш.

В заключение „Тилт“ не е нито невиждано чудо, нито провал. Той е качествен, динамичен и интересен филм с млади герои, насочен към техните връстници.

Хубаво е, че най-сетне се появи и такъв. Тилт се получава, когато играта свърши, защото те е усетила, че натискаш прекалено силно. Крайно време е някой да усети, че изтърканите соцсюжети ги очаква същото.

Очаквайте интервю със звездата от Тилт Явор Бахаров!