Актьорът не е толкова свободен, колкото изглежда!

Неговите персонажи често са несретници, опитващи се да намерят начин да се измъкнат от сивото си всекидневие. Романтични и същевременно меланхолично настроени – и в „Емигранти“, и в „Кецове“ героите на актьора Валери Йорданов бягат от битовизма, съхранявайки тийнейджърското бунтарство. Такъв е героят му и в новия български филм „Вяра, любов и уиски“ на режисьора Кристина Николова, който излиза от 1 ноември у нас. Сюжетът ни запознава с Нели, която живее в САЩ, но избира несигурното и лежерно размотаване с бившия си приятел от България. Именно в този образ ще видим Валери Йорданов.

Участвате във „Вяра, любов и уиски“, кое от трите е незаменимо?

Само вярата трябва да остане. Всичко друго се отнася към период от време, от живота, независимо дали е труден, или е плавен и приятен.

Доста тежка бе представена ситуацията в България. Толкова ли е зле у нас, имайки предвид и вашия опит на успял актьор?

Не мисля, че филмът е песимистичен. Той разказва една лична история. Моят герой, този на любимата ми и останалите персонажи са били в определен период част от живота на Кристина. Но ако историята стои малко мрачно, няма нищо изненадващо. А що се отнася до мен, работя това, което обичам, и горе-долу се справям с нещата, както и много българи. Но ако се вгледате в нощна София, Варна, Бургас или в провинцията, ще видите дори, че доста деликатно е представена ситуацията. Филмът засяга човешки съдби и начина, по който хората потушават несправянето.

Кое е най-трудно в професията на актьора? Може ли да си позволи да избира ролите, които да изиграе?

Най-трудното е да си винаги във форма, независимо какво ти се случва. Без значение здравословното ти състояние – физическо или психическо. Ако ти се случи веднъж, е простимо, но втори път вече си без работа. Нямаш право и да избираш. Изключение може да има дотолкова, доколкото нещо е против твоя морал и се сблъсква с твои възгледи.

А на естетическо ниво?

И на естетическо ниво артистът не е така свободен, както изглежда отстрани. Това се отнася особено за младия артист. Може би след време, когато докаже способностите си, тогава може да си позволи да избира. Но тренировка е и да възпиташ твърдост в характера и дори да не харесваш ролята, да успееш да се справиш с нея и докрай да я защитаваш.

Актьорът винаги е адвокат на своите герои...

Абсолютно, дори да играе най-големия изверг или най-неприятния типаж.

Сега с какви проекти се занимавате?

Снимам в сериала „Дървото на живота“ и подготвям моят режисьорски проект заедно с братя Чучкови като продуценти. Сценарият бе оценен от една организация, която избира няколкостотин сценария от цяла Европа. Селектира десет от тях и най-добрите експерти по сценарно писане от Англия, Израел, САЩ ти помагат да довършиш сценария по най-подходящия начин.

Това е ваш втори режисьорски проект след „Кецове“, създаден съвместно с Иван Владимиров.

Да и се надявам да го осъществя в близките две-три години. Тук всичко все пак става много бавно.

Как дойде идеята да станете от актьор – режисьор?

Обичам да пиша. Също обичам децата, а работата с актьора е като работата с деца – много деликатна и същевременно конкретна. Трябва много добре да бъде обмислена. Това е предизвикателство за мен от „Кецове“ насам.

Може ли да се каже, че ако актьорът не се е справил, това е провал на режисьора?

Точно така е, това дори съм го казвал. Никога актьорът не е виновен. Ако във филма, който аз съм заснел има слаб актьорски епизод, това значи, че аз като режисьор не съм го обмислял и написал както трябва или не съм го обяснил правилно. Възможно е да съм направил грешка в кастинга, което също е мой проблем, а не на актьора.

Каква е историята в новия ви проект?

За младите хора – тук и сега, но ще е по-брутален и краен от „Кецове“, в който има доста любов, романтика и приятелство. Историята е интересна, но няма да я разкажа. Заглавието е „Шекспир като улично име“, но няма общо с Шекспировите текстове. Това е брутална история с много хумор и екшън. Общо взето е свързана с това, което се случва днес по улиците.

Значи ли това, че сте привърженик на идеята, че изкуството е добре да е социално ангажирано?

И приказките, които сме чели като деца, не са социално ангажирани, но индиректно пращат асоциации за нашия живот. Иначе нямаше да ги четем и обичаме. Затова, ако не е директно и не се маха с пръст, то задължително трябва да засяга теми, които вълнуват хората.