Зак Тел: Хората сме все така глухи, слепи и тъпи

Ветерани в рап метъла, Clawfinger вече почти 20 години продължават да облъчват публиката с непримирими текстове, крайни социални и политически възгледи и качествен агресивен звук, който да събуди дори най-заспалото съзнание.

Срещаме се с вокалиста на шведската банда веднага след концерта им на основната сцена на Spirit of Burgas и след краткия предговор, за който вече знаете, минаваме директно на въпросите.

Както ще видите по-долу, Зак се мисли за един стар човек (каквото и да означава това).

Сигурно затова се държи абсолютно естествено и е учудващо спокоен (особено имайки предвид, че преди 5 минути е викал с всичка сила и е скачал потен по сцената), докато редува отговорите на въпросите с глътки бира.

Аз съм точно обратното и може би това е формулата, заради която дълго след интервюто (и досега) мисля за тази среща като за една от най-приятните в живота ми.

Вие сте преки свидетели на големите промени в музикалната индустрия в последните 20 години. Кое е най-хубавото и най-лошото нещо, което се случи?

Това по-скоро зависи от гледната точка. За мен лично, разбира се, най-лошото нещо, което се случи, е, че вече не можем да живеем и да се издържаме от музика. Затова трябва да имаме нормална работа от 9 до 6. Това е малко тъжно.

Странно, повечето хора си мислят, че известните рок банди могат да се издържат само от музика...

Не, всъщност не е така. Повечето групи работят и нещо друго. Ето например ние живеехме от музиката 16 години и сега реалността просто не го позволява.

Не че имам нещо против. Приемам го като необходимост, за да оцелея. Бях длъжен да си намеря работа, която да осигурява семейството ми и отглеждането на децата ми. Концертите и продажбите на албумите са просто допълнителен бонус.

В същото време не можеш да спреш техническата революция, нови формати влизат в употреба, а скоро сигурно ще измислят още по-нови.

В крайна сметка, докато музиката още се разпространява и хората още са влюбени в нея, реалността никога не може да бъде изцяло несправедлива.

Дори да трябва да работиш, за да бъдеш музикант, дори да не ти плащат като едно време, си мисля, че трябва да продължаваме в крачка с времето, да правим това, което ни харесва, да извлечем най-доброто от ситуацията.

Така или иначе не можем да контролирме тези неща, затова просто трябва да се движим с тях и вместо да мрънкаме, да се възползваме.

След толкова години на сцената се връщате към началото с първия ви албум Deaf Dumb Blind. Хората станали ли са по-тъпи, по-глухи и по-слепи?

Хората са си постоянно такива – тъпи, глухи и слепи. Точно толкова, колкото са били, когато започвахме в началото на 90-те. Разбира се, това важи и за самите нас – изобщо не казвам, че сме по-добри от човечеството, това би било смешно, ха-ха.

Защо решихте да се върнете назад, какво търсите в миналото?

Решихме да презапишем албума по 2 причини.

Първата е чисто егоцентрична. Знаем, че в момента сме много по-добри като музиканти и като група за разлика от тогава. И искаме да проверим колко по-добре можем да звучим.

Втората причина е, че ще станат точно 20 години от момента, в който аз и Bаrd Torstensen се събрахме и записахме първата си песен. Тоест нещо като почит към нашата 20-годишнина. 

Може би си чула, че в албума планираме да поканим гости – банди, които сме срещали през годините и с които сме били на турнета. Всички те ще се включат с китарни партии и допълнения към песните, за да направят това издание още по-специално.

След 20 години гневна и революционна музика със силна социална и политическа кауза, има ли борба в личния и професионалния ти живот, която си загубил или в която си се предал?

О, разбира се, в личния си живот като всеки друг човек съм бил по гръб безброй пъти. Всеки познава вкуса на провала и на 42 години за мен има много неща, които съм направил и за които съжалявам. Имало е много процеси и присъди в живота ми, също както в живота на всеки друг. Толкова са много, че дори не ми се говори за това.

От друга страна, с всяка изминала година губиш малко по малко ентусиазма от 20-те си години, когато си сам срещу света и мислиш, че имаш шанс за победа.

Със сигурност, остарявайки, съм станал и по-циничен за света – просто няма начин да избегнеш това. В същото време, докато си на правилната страна на горчивината, тоест не си се превърнал в прост лайнар, който мрънка и опява – цинизмът е просто нещо, което те съпътства, но не определя живота ти.

Чак пък стар и циничен... тогава какво остава занапред?

Ха-ха... Знам една теория, според която животът на човека се дели на циклични 7-тактови периоди. Тоест на всеки 7 години нещо важно се случва в живота ти. Което значи, че около 40-ата ти годишнина минаваш през голяма промяна в живота си.

И без значение дали е нещо лично или професионално, аз тепърва очаквам да видя какво ще бъде.

Със сигурност признавам, че не съм младият ентусиаст, който бях в началото на всичко. Тогава се борех хората да имат яснота по политическите въпроси,  подкрепях всички тези организации за запазване на природата, животните, свободата на хората.

Все още ги подкрепям, но не толкова активно и дейно. Защото нещата ти се струпват на главата, имаш нормална работа, децата ти растат и битието ти отнема малко от идеализма.

Знам, че тенденцията на повторното събиране на известни банди, които се разделиха през 90-те, не ти е особено любима. Защо?

Всъщност зависи от бандата. Ако са добри, съм окей с повторното им събиране. Толкова е просто, хахахха.

Не, сериозно, всъщност се дразня, защото повечето реюниъни се правят за пари. Не защото имат какво ново да кажат, не защото са във върховна форма, а за да поспечелят каквото могат от едно турне и да си продължат след това, все едно нищо не е станало.

От друга страна, ако твоя любима банда се събере и ги гледаш на живо е страхотно, без значение какво стои зад тяхното решение.

Ето например, аз бях супер скептичен за Faith No More. Защото за мен те са една от най-важните и най-големите групи.  И много се страхувах от разочарование. След това те свириха на фестивал в Швеция. Цялата банда отидохме да ги гледаме.

И беше невероятно. Размазахме се на концерта и не ми дремеше защо са се събрали, стига да продължават да правят музика. Защото все още владеят с невероятното си шоу и си личи, че харесват това, което правят.

Можеш да бъдеш сноб и да кажеш „бандите не трябва да се събират отново“, но истината е, че трябва да отидеш да ги видиш и за себе си да решиш дали ги бива още, или не си е заслужавало.

Защото това е най-важното – ако ти самият се изкефиш.

Малко хора знаят, че когато не пееш с бандата, си учител в начално училище. В песните си пееш за глупостта на хората. Там ли е – още в началото?

Хм... това е сложен въпрос... Със сигурност децата нямат толкова емоционални и социални натрупвания като възрастните. Разбира се, те са много по-невинни. Нямат всички тези лоши преживявания, които житейският опит ни носи.

Дали вярвам, че хората са изначално добри? Не.

Виждаш ли, ето това е едно от нещата, които ти се случват с остаряването – ставаш малко по-циничен и горчив. И аз не смятам, че хората са добри.

По-скоро смятам, че злото е във всеки от нас. Разликата е, че някои от нас се чувстват зле, когато го използват и показват, а на други не им дреме. Някои хора носят злото отвън, като показност, а други го прикриват и се опитват да го потискат вътре в себе си.

Но вярвам, че децата са бъдещето. И вярвам, че има надежда.

И най-якото на това да работиш с децата е, че те казват нещата такива, каквито са. В лицето ти. Като шамар. Не прикриват и не избягват чувствата си и истината.

И на това можем да се научим от тях.

Видео от концертите можеш да гледаш тук.