Бежански неволи – Европа все пак не е раят на земята!

Остров Лесбос, североизточна Гърция. Там много мигранти от Близкия изток за първи път стъпват на европейска земя. Но заварват не обетованата земя, а истинско чистилище, пише "Вашингтон пост".

Пристигат с надуваеми лодки, често превозващи повече хора, отколкото някой някога е предвиждал. ''Който може да плува да скача или всички ще умрем!'', крещи им жена от Ирак. И четирима мъже покорно следват съвета ѝ. Минути по-късно, лодката се озовава на каменист бряг, а не след дълго пристигат и четиримата плувци.

Раят обаче свършва с маслиновите дръвчета и кристално сините води, защото прииждащите от Ирак, Сирия и други размирни райони, се озовават в страната от Евросъюза, където бежанската криза се сблъсква с невъзможността на Гърция да изплаща собствения си дълг.

Избягали от провалени държави, бежанците се оказват в проваляща се страна.

''Избягахме от война. Избягахме от насилия. Дойдохме в Европа, защото искаме да живеем като човешки същества'', казв Захра Джафари, 30-годишна афганистканка. '

'Но тук мирише лошо. Няма вода. Няма и храна. Това е обратното на онова, което си мислехме, че е Европа. Тук е катастрофа – почти както в моята страна'', допълва тя ужасяващата картина.

Местните власти не отричат, че обстановката в лагерите е лоша. Но потока от мигранти е впечатляващ – само през юли са влезли три пъти повече мигранти, отколкото за цялата предишна година.

Лесбос няма какво да предложи на бежанците. За тях това е първата стъпка от одисеята им, която цели да ги отведе в Германия, Швеция или Дания, където търсят убежище и надежда за нов живот. Но първото им впечатление от Европа е пренаселен бежански лагер, с едва пет тоалетни... които не работят.

''Поне тук няма насилие. Няма избухващи бомби. Няма отвличания'', коментира Хайдар Маджид, 32-годишен иракчанин, който е работел като преводач за американската армия. '

'Но това не е място за хора. Това е място за животни!'', заключава той.

60-годишната Фейруз Абдо никога не се е виждала като бежанец. В сирийския град Алепо тя е била учителка по арабски, а нейният, вече починал съпруг, е бил адвокат. Забавна, директна и донякъде повърхностна, тя е имала удобно място в социалния живот на Алепо. Забавлявала се е с приятели от Европа, пиейки уиски и арак, анасонова напитка от Ливан.

''Гледах бежанците по новините'', споделя Абдо. Но тя и двамата ѝ синове се принуждават да напуснат Сирия. 22-годишният ѝ син Джамил е щял да се дипломира от университета и включването му в армията на Башар ал-Асад е било неизбежно. А семейството не е искало да стане част от конфликта. Затова решават да напуснат. Продават всичко и се озовават в Турция, където намират трафикант, който обещава да им уреди път към Европа за 1 100 долара на човек. Обещано им е да пътуват удобно, с не повече от 35 спътника, в 30-футова лодка. Но когато отиват на брега заварват много по-малка лодка и много повече хора.

Пътят на бежанците преминава покрай бреговете, където ги посреща гледка като от реклама – жени по бански се къпят в кристалните води. Следват обаче стръмните пътища по острова, където мигрантите биват подминавани от скъпи коли, които не им обръщат внимание. И накрая – стигат в лагерите, където първата им нощ в Европа се състои от спане върху кашони, заобиколени от гниещи боклуци.

Но Абдо се смята за галеница на съдбата. ''Пътят е дълъг, но е добре'', казва тя. ''Настина, наистина, наистина – ние сме късметлии. Бог ни обича. В безопасност сме'', завършва жената.