Животът на сирийските бежанци в ... Йордания

Бежанският лагер "Заатари" в Йордания е място, където колелото е най-новият метод за придвижване. Там са близо 80 хиляди сирийци, които са избягали от страната си, разквазва вестник "New York Times". И се оказва, че възрастни мъже карат ярко розови колела със звънчета, с които да разчистват пътя си. Ако преди са карали цял час до магазина накрая на лагера, сега това им отнема едва 10 минути.

"Това е всичко, което имаме!", казва 37-годишният Ал Хадж, бутайки колелото си, заедно с едногодишната си дъщеря и 4-месечната племенница в кошницата. Това е и мотото на лагера "Заатари в Йордания". Над 20 квадратни километра - 4 години хаос и отчаяние вече отстъпват място на подреденост, заедно с инвестиции в инфраструктурни промени, за да заприлича мястото повече на град, отколкото на временно убежище.

Западът се задъхва под тежестта на бежанците, но над 3 милиона са избягали в Турция, Ливан или Йордания. Агенциите за помощ и приемните държави вече не издържат финансово на тежестта, която оказват на бежанците. А мигрантите не могат да работят в Йордания, ваучерите за храна вече са отрязани и така лагерите се превръщат в най-сталбилната точка за тях. И ако доскоро много от семействата в лагери са си представяли, че ще се върнат в Сирия, надеждата им става все по-слаба.

Ола Махмед, 26-годишна майка на пет деца казва, че вече е свикнала с живота в лагера. "Има си ред, що се отнася до сигурността и услугите. И всичко, което ми трябва мога да го намеря в магазина".

Хората вече са свикнали, че "Заатари" е място, където ще бъдат за дълго време. Въпреки това, ако имат шанс, биха напуснали веднага. От юни насам електричеството в лагера е само вечер. Водата е рядко явление. А най-остра е липсата на училища. Миналата година в класовете е имало дори по 90 деца. А от онези, които са се явили на матурите в Йордания - едва 3% са преминали.

Затова много вече гледат навън. 26-годишен мъж, който потегля към Европа с надеждата да се устрои в Германия, Холандия или пък Швеция обяснява, че го прави заради кариерата си. "Имам диплома и не съм работил по специалността си. Искам кариера!", обяснява той, който е лабораторен техник.

Басем Зухри с удоволствие би го последвал. Но не може да си позволи $400, нужни за двете му съпруги и петте му деца. Доскоро той е имал бизнес - давал е под наем бухнали сватбени рокли, обсипани с камъни срещу $25 на ден.

А сред безкрайната монотонност на лагера, тук-таме се забелязват цветни петна. Например, нарисуван пейзаж - планини, езеро, лодка, хижа и младо ябълково дърво. Сюлейман Шалаби, бръснар с 9 деца обяснява, че ябълковото дърво, което е нарисувано без плодове, символизира живота в лагера.

Други обаче засаждат истински дървета - и царевица, домати, дини, дори слънчогледи. Валид Лебад е докарал от далечния край на лагера плодородна червена почва за градината си. Преработва отходните води, за да напоява с нея лехите си. Той обаче казва, че не иска да остане за дълго в лагера. "Това е белият град: пясъкът е бял, караваната е бяла. Не искам децата ми да израстат без цветове!", разказва бащата на пет деца.

Други правят всичко по силите си да забравят, че са бежанци. 23-годишният Али Сюлейман казва, че песента на четирите му жълти канарчета го кара да забрави къде е. Друг мъж е посадил маслиново дръвче и лимон, въпреки че отрича да пуска корени в лагера.

А ако училищата са барометър за една общност, то "Заатари" е доста зле. Родители се оплакват, че децата им не научават много. Учителите пък се оплакват от липса на консумативи. "Учениците идват и казват, че нямат моливи. А аз откъде да им взема?", казва Фахед Казалаа, помощник-директор в третото училище в лагера.

От 29 000-те деца в училищна възраст, от ООН твърдят, че само 20 000 деца са тръгнали на училище. Но пък вече максимумът на децата в един клас е ограничен до 50 деца.