Човек, научен да убива, вече никога няма да е нормален човек!

Снимка: Лента.ru В бараката живеехме около 50 жени. Имаше много любовни романи. Мнозина знаеха, че това е просто военно-полеви роман. При някои се получи и сериозно. Бракове всъщност имаше малко. Там се изостряше усещането за живот. Мъжете отиваха на война и не знаеха дали ще се върнат. На тях им се струваше, че да, това е любов. А всъщност всичко беше много просто. На тях им се искаше да живеят. Те се нуждаеха от ласка и нежност, искаха да знаят, че все още са нужни на някого. Този, който беше по-умен, естествено, разбираше, че това е временно. За медика няма разлика за генерал ли става дума или за редник. Офицерите се бояха не по-малко от инжекциите. И ние се шегувахме с тях също като с войниците. Адаптацията към мирния живот за медиците преминава много по-лесно от военните. Момчетата, които се бяха катерили по планините и се бяха крили при всеки шум, след това в цивилния живот дълго време не можеха да дойдат на себе си. Сега работя като охрана, останах малко военизирана. Втората ми работа е медицинска сестра на басейн. Но ако сега ми предложат да замина на война, с удоволствие бих отишла, прости бих се втурнала презглава. Военният бацил вероятно завинаги се е вселил.