Човек, научен да убива, вече никога няма да е нормален човек!

Снимка: Юлия Лисняк   Наталия Кабацкая, Санкт-Петербург, медик Когато отидох в Афганистан, бях на 28 години. Вече не бях момиче, но поначало беше трудно. След това свикваш с всичко. Още преди войната прочетох книгата на Александър Проханов „Дърво в центъра на Кабул“ и веднага се заинтересувах. Романтика, изток... Искаха да ме изпратят в България, предлагаха ми и Чехословакия. Казах: „Не, не искам! Трябва да отида на война!“. Исках да видя войната с очите си. Не можех да си представя, че тази война някога ще свърши. Струваше ми се, че тя ще е вечно там. Умората беше ужасна, но ние не мислехме за това. Държахме се един за друг. Лекарите изпадаха в безсъзнание от умора. Вземат го под ръце, дадат му да пие чай, за да дойде на себе си и – отново да оперира. Тъгувахме за родината си ужасно много. Но намирахме сили да се веселим и си организирахме и празници. Имаше едно момче, лежеше при нас с раняване в очите. Веднъж идва едно момиче и ми казва: „Наташа! Едно момче го изпращат в Съветския съюз, иска да си вземе довиждане с теб!“. Помня, че той ме помоли да поседя с него, да подържа ръката му. Ние там бяхме и майки, и болногледачки. Знаех, че той повече никога няма да може да вижда, но го успокоявах, казвах му, че всичко ще е наред. Той ми благодари, сбогувахме се. След около пет години вече в Съветския съюз го видях по телевизията. Върви той с белия бастун и жена си, която го беше дочакала. Много се зарадвах за тях.