Шарапова: Тенисът ми показа света, продължавам да раста!

Приказката обаче приключи и Шарапова се отказа от тениса на 32-годишна възраст. Рускинята имаше доста проблеми, свързани с контузии. Най-сериозната беше тази в рамото, която я мъчеше в продължение на години. Мария беше уличена и в използване на забраненото вещество мелдоний, което я извади от спорта за повече от година.

 

Шарапова изпрати прочувствено есе до „Vogue“ и „Vanity Fair“, в което благодари на тениса, но му казва сбогом.

 

 

Как оставяш единственото нещо в живота си, което ти е познато? Как се оттегляш от кортовете, на които си тренирал от много малка, от играта, която обичаш – тази, която ти е донесла неконтролируеми сълзи, но и толкова много радост. Спорт, в който си намерил семейство и фенове, които са били зад теб в продължение на 28 години?

 

 

Преди обаче да стигнем до края, трябва да започнем отначало. Помня първия път, когато видях тенискорт – тогава баща ми играеше на него. Бях на четири години и бяхме в Сочи, Русия. Толкова бях малка, че краката ми висяха от пейката, на която седях. Толкова малка, че ракетата, която взех, беше два пъти по-голяма от мен.

 

Когато бях на 6, заминах за Флорида с баща ми. Целият свят изглеждаше толкова голям тогава. Самолетът, летището, разстоянията в Америка: Всичко беше огромно, както и жертвата, която родителите ми направиха.

 

Когато започнах да играя, момичетата от другата страна на корта бяха винаги по-големи, по-високи и по-силни. Легендите на тениса, които гледах по телевизията, изглеждаха недостижими. Но малко по малко, с всяка следваща тренировка, този почти митичен свят започна да става все по-истински.

 

Първите кортове, на които играх бяха с неравен бетон и изтрити линии. След време те се превърнаха в кален клей и в най-прекрасната трева, на която кракът ми някога е стъпвал. Но никога, дори и в най-смелите ми мечти, не съм мислила, че ще победя на най-голямата сцена и на всяка една повърхност.

 

Уимбълдън изглеждаше като добро начало. Бях наивна 17-годишна, още колекционирах пощенски марки и не разбирах магнитуда на победата си докато не пораснах – и се радвам, че беше така.

 

Целта ми обаче никога не е била да се чувствам като по-важна от другите играчи. Стремях се да се чувствам все едно всеки момент ще падна от висока скала – затова постоянно се връщах на корта, за да разбера как да продължа да се изкачвам.

 

 

Откритото първенство на Австралия ми помогна да намеря в себе си увереността, която никога не съм предполагала, че имам. Някои хора го наричат „в зоната“. Аз не мога да го обясня – но беше прекрасно чувство.

 

Клеят във Франция показа най-големите ми слабости – неспособността ми да се пързалям и ме накара да ги преодолея. Два пъти. Това беше чудесно.

 

Тези кортове разкриха истинската ми същност. Зад красивите фотосесии, спорните екипи, те показаха моите недостатъци – всяка бръчка, всяка капка пот. Те изпитаха характера ми, волята ми, моята способност да черпя сила от емоциите си и да я използвам в моя полза. Между тенис линиите аз се чувствах защитена. Каква късметлийка съм, че успях да намеря земя, на която се чувствах едновременно уязвима и силна?