Терор и Репресия – близнаците, които бродят в Близкия Изток

Снимка: Reuters

4 / 5

Фаида Хамди. Име, което едва ли сте чували и разпознавате. А може би се сещате?

Тясно свързана е с Мохамед Буазизи. Човекът, който разпали Арабската пролет. Преди 5 години, на 17 декември 2010, той се самозапали в знак на протест за конфискуване на стоката му и унижението след разговора му със служителка на общината.

Именно това е Фаида Хамди. Днес тя се чуди дали не е отговорна за всичко, което е станало след онзи ден.

Пет години след онзи ден, Сирия и Ирак са разпокъсани. Либия се пропуква, а зловещите близнаци - терорът и репресията, бродят из региона.

"Понякога си мечтая никога да не го бях направила", разказва Хамди през британският "Телеграф".

Нейният глас рядко се чува. Семейството на Буазизи неволно се превърна в "звездно" в седмиците след смъртта му. Междувременно поизнервеният режим в Тунис арестува Хамди, когато протестите започват. Когато тя  най-накрая е освободена и всички обвинения са смъкнати, президентът Зин ал Абидин бен Али е свален от власт, а вниманието на медиите вече е било към Египет, Либия и Сирия.

"Чувствам се отговорна за всичко", казва тя. Нейният глас трепери, докато говори за травматичните последици, за петте години, които са трансформирали Близкия Изток и същевременно са променили твърде малко бедните, провинциални градове като Сиди Бузид.

"Понякога обвинявам себе си и си казвам, че всичко е заради мен. Направих история, понеже бях единствената, която бе там и действията ми допринесоха за всичко, но вижте ни сега. Междувремено тунизийците страдат както винаги", разказва жената.

Смъртта на Мохамед Буазизи засвири по опънатата до краен предел струна на напрежението в Арабския свят. Много митове бяха разказани за неговата собствена история и тази на Хамди, както и за пиковете и спадовете на метежите, но зад всичко стои една основна истина.

Корупция, задушаваща бюрокрация, репресивни полицейски държави ограничаваха основно младото население в региона. Те се жертваха, защото нямаха кой знае какъв друг начин да се справят с отчаянието си освен екстремните действия.

Проучванията днес показват, че самозапалването е вече нещо обичайно в Тунис. 15% от всички приети в болници с изгаряния са се самозапалили. А през 2011-та година, в рамките на 6 месеца стотици тунизийци последваха примера на Буазизи, както и още десетки в останалия арабски свят - от Мароко, през Ирак, до Саудитска Арабия.

Но малко хора можеха да си представят хаоса, който настана, дори когато след седмици на протести, Бен Али се подаде и накрая се качи на самолет и избяга в Саудитска Арабия. Естествено, с жена си и доста голяма част от златните резерви на страната.

След него бе Хосни Мубарак. След 18 дни демонстрации на площад Тахрир в Кайро, той си замина. След него бе и Муамар Кадафи. Седмици на протести се превърнаха в гражданска война, а после и в международен конфликт, в който се присъединиха и въздушните сили на Запада.

По времето, когато генералът вече бе намушкан и застрелян през октомври 2011 година, Сирия вече бе в пламъци и Западът започна да се чуди каква ли ще е неговата роля. Последиците на Арабската пролет са ярки и до днес. Либия, Сирия и голяма част от Ирак са провалени държави. Египет е на ръба.

В същото време процеса на социални метежи се превърна в конфликт между ислямизъм, отчасти мирен, отчасти насилствен, между светски правителства и полици, а после и между религиозни секти.

А въпреки, че Хамди е отчаяна от повсеместната бедност, която властва в Тунис, страната все пак се разглежда от останалия свят като единственият успех на Арабската пролет. От 2011 година насам в страната на два пъти бяха проведени избори, в единият случай спечелени от умеренята ислямистка партия "Движение Възраждане", а следващите избори ги пратиха в опозиция.

Но промените са се оказали недостатъчни, казва Рашид Гануши, ръководител на движението. Мажоритарното управление не е достатъчно, трябва и консенсус. Поне така смята той. В първия си мандат неговата партия управлява в коалиция с ляво центристка светска партия.

Тук си проличава рязката разлика между Тунис и Египет. Гануши обяснява, че Египет, Сирия и Ирак са много по-сложни и "трудни" държави от Тунис. В Тунис "Движение Възраждане" омаловажи ислямистките искания, когато се създаваше новата Конституция на страната.

За разлика от Тунис, в Египет Мюсюлманското братство, което спечели президентските избори с 52% на 48%, се опита да прекара силно ислямизираната си Конституция с декрет. Седем месеца по-късно те бяха свалени с нов преврат. А в същото време в Сирия и Либия сякаш не разбират въобще какво значи консенсусът.

Но пък Гануши е оптимист - според него арабският свят има шанс за демокрация. В крайна сметка на Франция и Великобритания им е отнело над 100 години да променят системата.

Дали обаче арабският свят може да издържи толкова дълго е друг въпрос. Семейството на Буазизи, чиято първоначална слава се превърна в враждебност в общността им, не успя да издържи. Майка му и една от сестрите му са се преместили в Канада. Друга, Самия, работи в Тунис. Тя смята, че смъртта на брат ѝ е използвана от политиците и идеологиите им.

"Неговата смърт е съдба и аз го приемам", споделя тя. "Но ако той беше тук, той би бил първи на улицата да иска за повече достойнство. Той създаде нещо, което алчни хора искат да разрушат. Той обичаше живота и той би отхвърлил и глупавите политици и обичащите смъртта екстремисти. Той умря за достойнство, а не за богатство или идеология!", отсича Самия.

Накрая на всички войни, едва ли някой ще си спомня за него, или пък за Фаида Хамди. В началото те бяха от различни страни, а днес историята толкова се завъртя, че те се оказаха от една и съща страна.

Смърт и екстремизъм процъфтяват в региона. "И красивите души биват убивани", съжалява Фаида Хамди.