Под прикритие с Велина Георгиева: За ролята на Карина, шансовете и снимките по време на война

Велина Георгиева е сред младите лица на българското кино, телевизия и театър, а в последните месеци привлече особено внимание около себе си с участието си в шестия сезон на хитовия сериал "Под прикритие". В новите епизоди тя влиза в ролята на Карина Влашка - дъщерята на Антон Влашки, известен като Тони Амигото, и съпругата му Виктория, изиграни от Юлиан Вергов и Радина Кърджилова.

Родена във Варна, Велина завършва НАТФИЗ през 2022 г. в класа на проф. Снежина Танковска. Зад гърба си вече има участия в телевизионни сериали, киното и театрални постановки. Освен с актьорство, тя се занимава и с творческо писане, а сред бъдещите ѝ планове е издаването на собствена стихосбирка.

Наскоро младата актриса участва и в снимките на международна продукция в Киев, където прекарва повече от месец в условията на продължаващата война. Преживяването оставя трайна следа в начина, по който възприема ежедневието, човешките отношения и собствените си страхове.

Пред Dnes.bg Велина Георгиева разказва за онова, което се крие зад привидно разглезения и "безгрижен" образ на Карина, за трудностите пред младите актьори, за срещата с реалността на хората, живеещи в Украйна, както и за желанието си никога да не спира да открива нови страни от себе си.

- Вече сте споделяли, че поведението на Карина в "Под прикритие" е своеобразен защитен механизъм и има причина тя да се държи по този начин. На пръв поглед тя е момиче, което има всичко - пари, влияние, възможности. Но според вас какво всъщност ѝ липсва най-много?

Според мен, особено в началото на сериала, в първия епизод, виждаме едно наистина презадоволено, уверено, богато, лъскаво момиче. Само като видим абитуриентският бал какво огромно събитие е, си даваме сметка, че тя живее в охолство.

Но защо смятам, че поведението ѝ е защитна реакция? Защото тя няма вниманието на родителите си, а всяко дете на първо място се нуждае от това. Баща ѝ постоянно се занимава със своя бизнес, майка ѝ има очевидни проблеми. И двамата не успяват да ѝ дадат това, от което тя има нужда. Карина се опитва да си го набави чрез чуждото внимание, като се поставя над останалите, дори над приятелките си. Мисля, че това е една своеобразна компенсация.

- Има ли качество у Карина, на което вие самата се възхищавате, дори да не одобрявате всички нейни постъпки?

Да, определено. Тя има много качества. На първо място е смелостта. Карина е изключително смел човек, който, каквото и да се случва, намира начин да продължи напред, да опита по нова пътека, да опита нова стратегия.

Може би решенията ѝ понякога не са най-умните и най-подходящите, които би могла да вземе, но тя е и в такава възраст, в която тепърва се оформя като личност. Смятам, че смелостта определено е водещо качество при нея.

Снимка: Елена Ненкова

- Разказвали сте, че в един момент сте започнали да възприемате поведението и дори стила на Карина извън снимачната площадка. Имаше ли конкретен момент, в който осъзнахте, че героинята е започнала да навлиза и в личния ви живот? И къде минава границата между това да разбирате един персонаж и да започнете да го съдите?

Не съм стигала до това да я съдя, ако трябва да бъда честна. Аз винаги, когато работя по сценарий и се опитвам да опозная някакъв персонаж, избягвам да го съдя. По-скоро се опитвам всяко негово решение наистина да бъде оправдано от мен, защото така ми се струва най-правилно.

Относно стила на Карина бих казала, че в един момент осъзнах най-вече, че съм започнала да се обличам като нея. И то стана наистина несъзнателно, защото стилът ѝ в сериала се променя. Тя започва да се облича по един много специфичен начин. И в един момент просто си дадох сметка, че това не ми е присъщо. Аз винаги съм се обличала по-женствено, а в един момент забелязах как започвам да избирам дрехи, които приличат повече на нейните. Но това най-вероятно става заради самото вглъбяване.

А когато искаш да направиш нещо добре, го мислиш много, анализираш себе си в ежедневни ситуации и си казваш: "Ако аз бях нея в тази ситуация, как бих постъпила?"

И когато мислиш толкова редовно за това и толкова настоятелно искаш да си дадеш отговори на въпросите, може би е неминуемо в един момент да се прескочи някаква граница. Но, разбира се, в рамките на нормалното.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от Под прикритие / Official (@podprikritie.official)

- В "Под прикритие" си партнирате с актьори с много по-голям професионален опит. Как успявате да отстоявате собствения си актьорски прочит? Имало ли е ситуация, в която сте настоявали на своя интерпретация?

Това е много тънък лед, защото, от една страна, на актьорите ни се казва: "Предлагайте, давайте идеи, недейте просто да изпълнявате." 

От друга страна, много често режисьорът си има някаква твърда визия за това как си представя персонажа и съответната сцена и не иска актьорът прекалено много да му се меси с идеи.

Само че съществува и момента, в който актьорът трябва да се чувства добре в крайна сметка. Затова аз обикновено се опитвам да опипвам почвата в такива ситуации. Да не се опитвам прекалено много да избягам от основната идея на режисьора, защото в крайна сметка негова е цялостната визия за проекта. Но пък не трябва в същото време актьорът да е безгласен, да седи и просто да изпълнява каквото му се казва. Трябва да се осъществи някакъв баланс, който с всеки проект, с всеки режисьор трябва наново да се търси. Трябва наново да се опознават хората, което всъщност е много интересно.

- Като млад човек, който тепърва гради кариерата си, кое ви плаши повече - възможността да не получите достатъчно шансове или опасността да бъдете запомнена само с един определен тип роли?

Това е много интересен въпрос. Даже имам чувството, че двете опции са до някаква степен сходни, защото да не получавам достатъчно шансове и да получавам сходни, приличащи си роли, всъщност имат нещо общо. Но определено повече ме е страх от това да не получавам шансове. Защото всички знаем, че тази работа, освен въпрос на добра подготовка и умения, е въпрос и на късмет.

Снимка: Елена Ненкова

Много е важно за един актьор, за един артист изобщо, да бъде видян, някой да повярва в него и да му бъде даден шанс. И може би всъщност не зависи на 100% от нас. Това да ни бъде даден шанс зависи и от много други хора и обстоятелства. И в крайна сметка работата ни е много важна за нас и смея да твърдя, че без нея понякога не се чувстваме съвсем цели.

От тази гледна точка, дори да имам сравнително еднотипни роли, смятам, че е възможно те пак да бъдат прочетени и пресъздадени по различни, интересни начини. Така че бих казала, че първото ми е по-страшно.

- Наскоро прекарахте повече от месец в Киев за снимките на международна продукция, очевидно по време на война. Как подобно преживяване промени начина, по който гледате на собствените си страхове и на нещата, които често приемаме за даденост?

Това е едно от основните неща, за които продължавам да мисля и които продължавам да сравнявам, откакто се върнах от Украйна. Защото още отиването ми там не беше лесно. В първия момент, когато чух "Украйна, Киев", разбира се, че се стреснах. Войната е нещо, което, слава Богу, ние тук не познаваме.

Честно казано, аз съм безкрайно благодарна за преживяването си там. Защото, от една страна, ми показа колко добри, сърдечни и гостоприемни могат да бъдат хора, които са изложени на постоянна опасност. Как те не се оплакват за нищо. Нито за ежедневните, нито за по-големите проблеми. Факт е, че са в пълномащабна война вече пета година. Те не се оплакват. Говорят с примирение за всичко. Докато бяхме там с Алек Алексиев, понеже ние бяхме двамата актьори от българска страна, те постоянно се грижеха за нас. Дали сме добре, дали сме в бомбоубежищата, когато има по-големи атаки, дали ни е страх, дали сме се наспали.

И всъщност това нещо много ме впечатли. Ние тук, в България, живеем в мир. Разбира се, имаме си проблеми, но в повечето случаи те не са огромни и животозастрашаващи, а сме много негативно настроени постоянно. Когато се изправиш пред наистина голяма опасност, си даваш сметка колко е важен всеки ден. Колко е важно това положително мислене, за което всички говорят. Колко е важно да се подкрепяме един друг и да бъдем добри към непознатите и познатите около себе си. Защото просто има много по-важни неща от това, с което обикновено се занимаваме в ежедневието си.

И аз това се опитвам постоянно и сега да си го напомням. Защото е много лесно човек, когато се върне към ежедневието си, да забрави какво е преживял. А аз определено няма да си позволя да го забравя.

- Как се създава изкуство в среда, в която ежедневието е белязано от толкова голяма несигурност? Успявахте ли да се съсредоточите върху ролята и работата си, или действителността неизбежно се намесваше в снимачния процес?

Още с пристигането ни там абсолютно всички от целия екип бяхме наясно, че войната е активна и това няма как да не се намеси в снимачния процес. Бяхме внимателно инструктирани как да се държим при тревога, тъй като в Киев, когато аз бях там, а сега много повече, има тревоги и атаки постоянно. Бяхме инструктирани какво се прави и по време на снимки, ако има тревога и тя е наблизо.

Интересен беше моментът с наспиването. Защото в много от хотелите има аларми, тревоги постоянно. Те са за целия град, а в хотела, в който бяхме отседнали, също имаше аларми във всяка стая, за да не е възможно някой от гостите да не чуе, че трябва да слезе в бомбоубежището. Понякога по време на една нощ три-четири пъти има такива тревоги. Слиза се в бомбоубежището, изчаква се да мине заплахата, след това се качваш отново горе. Човек няма как да се наспи по този начин. И ако след една такава нощ имаш начален час на снимките в седем сутринта, за 12 часа снимки, целият екип е много недоспал. Хората няма как да са в доброто си настроение, когато са недоспали. Обаче това някак си не се отразяваше на работата, защото те там са толкова мобилизирани в това отношение - въпреки всичко да бъдат максимално пълноценни и да живеят живота си колкото е възможно по-близо до нормалното, така нареченото. От тази гледна точка научих много.

Всички ние тук се оплакваме: "Ох, не можах да се наспя. Ох, не можах да си науча текста".

Всичко това изглежда толкова малко и безсмислено на фона на една война, която ти пречи системно да се наспиваш, а ти въпреки това трябва да бъдеш активен на работа.

Също така имахме ситуации, в които, докато снимаме, се е случвало някъде далеч на заден план да падне ракета или част от ракета. Съответно, когато тя пада на земята, се вдига пушек. В такива ситуации просто се измества кадърът, така че да не се вижда пушекът отзад, и се продължава работа. Защото трябва. И ние се опитвахме по някакъв начин да се правим, че не сме супер уморени, уплашени, въпреки че, разбира се, бяхме. Искахме някак да сме солидарни, защото те са точно такива.

Няма как да си кажем, че го приемат добре, но може би са свикнали. Те постоянно се молят войната да приключи. Не са се примирили в никакъв случай, а тя вече продължава твърде дълго време.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от Velina Georgieva (@vellinageorgieva)

- Разбрах, че обмисляте издаването на собствена стихосбирка. Ако хората ви познават единствено като Карина от "Под прикритие", какво според Вас би ги изненадало най-много във вашите текстове?

Поезията, поне от моя гледна точка, защото не е задължително, но по начина, по който аз я пиша, винаги е свързана с чувства, страхове, желания, липси. Мисля, че това е една по-романтична, и в положителен, и в силно отрицателен аспект, моя версия, която през Карина не излиза до такава степен. Все пак образът на Карина е на едно по-младо момиче, което се сблъсква с доста различни ситуации от тези, за които аз пиша. Аз пиша основно за любов. Писах за войната. Пиша, писала съм, за страхове и отчаяние. Мисля, че това е нещо по-различно от страната ми, която показвам чрез Карина.

- И за финал, с поглед към бъдещето - каква искате да бъде Велина Георгиева след десет години?

След десет години? Аз съм човек, който има нужда винаги да се изненадва, да опитва нови неща. Някак си не се чувствам комфортно с това да стоя на едно място. Не буквално, а образно казано. Имам нужда постоянно да съм в движение. Затова си представям Велина след десет години да бъде нещо доста различно от това, което е в момента. Не знам, може да съм започнала да свиря на музикален инструмент. Може да съм заживяла в друга страна. Разбира се, вярвам, че в същността си, в ядрото си, винаги ще си оставаме едни и същи хора. Но си представям да съм направила нещо много изненадващо за мен самата.