От протеста

Връщам се по Цариградско шосе. Свободно от коли, населено с хора. Вечер. В падината - Орлов мост, над него - панорамата на София.

Над нея - небето. Като че ли виждам София за първи път. А тук съм се родила. Забравям мръсотията, полепнала по мен, мръсотията, родена от "прехода", който така осезателно ме засегна. И ми се мярка мисъл за "моите" престъпници.

Лицата им никога няма да отразят това озарение, което излъчват лицата на протестиращите хора. Очите им никога няма да видят ТАЗИ София, с кубетата на Александър Невски, с червените купести облаци над него, които нощта бавно ще загаси, със синкавите далечини,  дробовете им никога няма да вдишат ТОЗИ вечерен въздух - на общността и задружието в надеждите и мечтите. Те доброволно са зачеркнали великия шанс, който са им дали родителите, природата и случайността - да бъдат човеци. И може би дори не съзнават, че са самоубийци.