Стара рецепта, нов провал: Защо Тръмп не може да повтори 1991 година?

Войната на президента Доналд Тръмп с Иран прилича повече на провален римейк на Първата война в Персийския залив от 1991 г., отколкото на инвазията в Ирак от 2003 г. Това е централният аргумент в аналитичен коментар на Foreign Policy, който разглежда не само целите на сегашния конфликт, но и структурните условия, в които той се развива.

Мнозина коментатори вече посочиха паралели с войната на Джордж У. Буш в Ирак - слаба обосновка за заплаха, призракът на оръжията за масово унищожение, говоренето за смяна на режима без план за "деня след това" и рискът от регионална дестабилизация. Според автора Дениъл Нийп обаче по-точният исторически паралел е операция "Пустинна буря" от 1991 г. на Джордж Буш-старши. За разлика от почти месианския стремеж през 2003 г. да бъде преустроен целият Близък изток, сегашната кампания изглежда много по-ограничена като замисъл - тя цели разграждане на иранската армия, демонтиране на оръжейните ѝ програми и отслабване на прокси мрежите ѝ. Войната е насочена към овладяване, а не към трансформация.

Стар сценарий в свят, който вече не съществува

Но ако Тръмп търси повторение на войната в Персийския залив от 1991 г., вероятно ще остане разочарован. Както често се случва с режисьорите на многобройни продължения на стари франчайзи, той може да открие, че формулата, работила някога, вече не носи същия резултат. Истинският проблем не е в объркването коя точно война администрацията се опитва да преиграе, а в това, че условията, позволили ограничена война в Персийския залив, вече не съществуват. Опитите Техеран да бъде принуден по модела, приложен спрямо Багдад през 1991 г., ще се провалят, защото съвременната международна система вече не може да поддържа ограничена война без ескалация.

Способността на Вашингтон да води ограничена и успешна война през 1991 г. беше израз на американската сила. Като безспорна глобална суперсила в края на Студената война Съединените щати можеха уверено да отстояват новата си ръководна роля на пазител на международния ред. През септември 1990 г. президентът Джордж Буш-старши изложи пред Конгреса визията си за "нов световен ред", в който "върховенството на закона замества върховенството на джунглата", "нациите признават споделената отговорност за свободата и справедливостта" и "силните уважават правата на слабите". Именно това обещание за нов световен ред, според Буш, е било застрашено от инвазията на Саддам Хюсеин в Кувейт, което е оставило на Съединените щати единствената алтернатива да подкрепят върховенството на закона и да се изправят срещу агресията.

Може би изненадващо, първата администрация на Буш поставя международните институции в центъра на зараждащия се световен ред. С отпадането на задънената улица на Студената война Буш се надяваше ООН най-накрая да реализира "историческата визия на своите основатели". Но това не беше универсализъм в смисъла, в който либералните интернационалисти биха го разпознали. ООН беше разбрана по-скоро като инструмент, чрез който победителите от 1945 г. могат да съхранят следвоенното уреждане срещу реваншистки сили. Както канадският министър-председател Марк Карни призна в Давос през януари тази година, целта на този ред е била да прожектира образ на безпристрастен авторитет, скривайки реалната механика на американското превъзходство зад институционална завеса.

От "нов световен ред" към нова конфронтация

Днешната война срещу Иран е подобен опит за повторно отстояване на ненарушимостта на ръководения от САЩ световен ред. В Близкия изток обаче този ред вече е закотвен в израелската доктрина за сигурност. В резултат от атаките на "Хамас" през октомври 2023 г. правителството на министър-председателя Бенямин Нетаняху е изоставило всякакво привидно зачитане на дипломацията и е преминало към стратегия за регионално опустошаване. Макар и с различен акцент, това мислене очевидно съответства на собственото пристрастие на Тръмп към използването на разрушителна сила за преустройство на политическите условия.

От "Борда на мира" до плановете за изграждане на "Ривиера на Близкия изток" върху руините на Газа новият "нов световен ред" на Тръмп е по-тесен, по-приватизиран и по-изключващ от своя предшественик от 1991 г. - но в неговата собствена преценка е не по-малко незаменим.

Разчитането на войната срещу Иран от 2026 г. като усилие за поддържане на доминиран от САЩ световен ред помага да се разсее и част от объркването, идващо от самия Вашингтон. Непрестанно сменящите се и взаимно противоречиви обосновки на администрацията само подсилват паралелите с 1991 г. Войната в Персийския залив беше определена от лавина от медийни образи и зрелище. Като първия конфликт, в който кадри се излъчваха на живо от бойното поле, тя произведе безпрецедентен поток от картини, който дезориентира и разсея аудитории по целия свят. Каскадата от телевизионно отразяване заплашваше да засенчи самите бойни действия като реалното събитие.

Война на образи, мемета и разпадаща се легитимност

През 2026 г. тази и без това медийно наситена среда е допълнително преобразена от изкуствения интелект, който генерира, усилва и разпространява конкурентни наративи с изумителна скорост и мащаб, като още повече подкопава способността да се разбере за какво е войната и как се развива тя. Жан Бодрияр сякаш пише именно за подобен момент, когато отбелязва, че войната в Персийския залив представлява отсъствието на политика, продължено с други средства. Ако войната от 1991 г. беше направена за телевизията, войната на Тръмп срещу Иран изглежда направена за превръщане в мемета.

Зад излишъка от образи, променящите се военни цели и множащите се обосновки обаче стои една по-твърда реалност. Администрацията на Тръмп до голяма степен се е отказала дори от формалното зачитане на международното право, което помагаше да бъдат рамкирани по-ранните интервенции. Няма опит за изграждане на широка коалиция, нито за вписване на употребата на сила в споделен институционален процес. През 2026 г. американската мощ се упражнява без посреднически структури и дори без особена загриженост за легитимност.

Изоставянето на ООН от страна на Тръмп представлява още едно стесняване на основата, върху която почива американската мощ. Това означава, че макар военната сила на Съединените щати да остава внушителна, Вашингтон вече не е в състояние да командва признанието, единодействието или фактическата легитимност, които подкрепяха глобалното му превъзходство в света след Студената война.

Защо 1991 г. не може да бъде повторена?

От гледна точка на Вашингтон войната в Персийския залив от 1991 г. беше забележителен успех. Ирак се изтегли от Кувейт само за шест седмици, военната мощ на Съединените щати изглеждаше непревзойдена, а арабските държави се наредиха зад ръководения от САЩ регионален ред, открил десетилетие на Pax Americana в Близкия изток. Близо 90 процента от разходите за конфликта бяха поети от партньорите в коалицията на Вашингтон, а според някои изчисления Съединените щати дори са реализирали печалба.

Точно тези условия днес са невъзможни за възпроизвеждане. Едностранното преследване на сигурността от страна на САЩ след 11 септември подкопа доверието, върху което се основаваше американското лидерство. Останалият свят вече не иска да подражава на американската политика или икономика. Съединените щати са изправени пред устойчива конкуренция - не на последно място от Китай - за петродоларите на Персийския залив.

В резултат на войната в Иран суверенните фондове на страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив преразглеждат притежанията си на американски държавни ценни книжа, както и планирани инвестиции от 3 трилиона долара в американски технологии, инфраструктура и недвижими имоти. Вместо възстановяване на американската хегемония до върха ѝ след Студената война, войната на Тръмп все повече започва да прилича на нейния залез.

Днешната международна система вече не позволява ограничена война в Персийския залив. Американският опит да дисциплинира Иран да изостави оръжейните си програми и регионалните си пълномощници е структурно нестабилен без основата на американското превъзходство, проявено за последно в онази форма през 90-те години. Овладяването изисква някаква форма на легитимност, хегемония или международна архитектура, за да бъде успешно.

Рискът днес не е просто в това, че единична грешна пресметка от страна на воюващите може да предизвика непредвидима ескалация. По-голямата опасност е, че ескалацията вече е вградена в самата конфронтация - в момент, когато Вашингтон не признава границите на американската мощ в международна система, която вече не ръководи.