Случайни мисли, за неслучайните неща...

И понеже съм в кофти настроение и състояние последните месеци, чета и кофти сладникави книги. Та, препрочитам аз „Долината на куклите“. За тези, който не са я чели в резюме - разказва се за три жени. Всяка, със своята си мечта. Всяка от тях сбъдва мечтата си и все пак са нещастни.

Над петстотин страници предъвквах смисъла на това, как Господ ни наказва, сбъдвайки мечтите ни. И се започна една само-екзекуция от серия въпроси.

До колко наистина е така? По-нещастна ли съм с неосъществените си мечти или ще съм толкова и повече нещастна, ако бях ги осъществила? Колко и какви мечти съм имала, и имам? Кой съм осъществила и кой не, и как съм се чувствала след това? И прочие, и прочие, и прочие.... Ровейки в мозъка, спомените и душата си установих, че повечето си въжделени желания не ги помня, че отдавна съм спряла да мечтая.... Използвайки думата мечта, нямам предвид онези дребни капризи и ежедневни желания/тях, някак съм ги задоволявала май всичките/, а онова единствено желание. Желанието на желанията. Желанието на живота. Желанието, което ще си пожелаете на магьосник дошъл при вас и ви дал възможност за едно, единствено желание, което ще ви изпълни. Вие имали ли сте такава мечта? Имате ли такова желание? Аз, да...

Роди се, когато бях на десет. Аз, неосъзната личност със съвсем осъзнато желание. Обикновено се появяват, в следствие на някаква липса или потребност, да бъдем или имаме нещо. А моята - не.
Не, че тогава съм имала онова, за което съм замечтала - просто не би трябвало да осъзнавам липсата му, и да го желая. Но аз го искам - неистово, силно, болезнено.

Тридесет и две години по-късно, аз продължавам да го искам. По същият начин, със същата сила и страст. Не си мислете, че през всичките тези години не съм се стремила да я осъществя - напротив. Като дете всяка година си я пожелавах на Дядо Коледа. Пораснах и започнах да моля Бог да сбъдне мечтата ми. Трудих се, о колко много се трудих, за да я постигна - и почти успявах. Но някак, хем имах това, което така силно желаех, хем не беше съвсем мое, т.е. такова едно чуждо, като отдадено под наем за краткосрочно ползване. А аз, си го исках, но си го исках само мое, ей тъй егоистично, алчно и много лично. Ама не, не беше мое, и мен ме болеше, и страдах, и се чувствах нещастна, ограбена и измамена. И започвах отначало.

Та каква ми е мисълта - 32 години, аз съм нещастна от неосъществимостта на тази моя мечта, ако Бог ме бе наказал - сбъдвайки я - колко по-нещастна можех да бъда?

Тя, мечтата ми, даже не е нещо голямо, неосъществимо или нереално - простичка, обикновена като мен. Нормалните хора, дори не мечтаят за подобно нещо, че те всички "почти" си го имат.

Да не вземете сега, да си помислите, че е нещо екзистенциално, нематериално - напротив съвсем си е материално.

И да не ви минава през ум, че не го желая достатъчно силно - всяка вечер в продължение на 32 години заспивам с мисълта за него, и колко много, ама много, много го желая ...и се моля/все още/. И дори още вярвам, че може би..., един ден преди да се тръшна и умра, ще го имам.

Глупаво, нали? До сега не го постигнах, че сега ли? -но си вярвам!?! Така ме учат всички, да вярвам и аз вярвам.
Такаааа,
Бог може и да ме обича не-наказвайки ме, но аз определено не се обичам толкова, колкото той ме обича.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.