От водещ играч до наблюдател: как Европа загуби влиянието си върху Иран

Имаше време, когато Европа се отнасяше сериозно към дипломацията – дипломацията като търпелива, често обезсърчителна задача за ангажиране с противници, а не просто като осъждане и налагане на санкции. Преди десет години, на 25 октомври 2016 г., Европейският парламент прие доклад за отношенията с Иран, който въплъщаваше точно това разбиране за държавното изкуство. Изготвен под ръководството на британския евродепутат Ричард Хауит, той предлагаше далновидна стратегия за ангажиране с Техеран след сключването на ядреното споразумение от 2015 г., Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA) – дипломатическо постижение, в което Европейският съюз (ЕС) и неговите държави членки Обединеното кралство, Франция и Германия изиграха водеща роля, пише за RS Елдар Мамедов, експерт по външна политика, базиран в Брюксел, и външен сътрудник (Non-resident Fellow) в института „Куинси“. Като съветник по външна политика в Европейския парламент имах привилегията да работя в тясно сътрудничество с Хауит през цялата подготовка, преговори и евентуално приемане на доклада, включително мисия за установяване на фактите в Техеран. Докладът беше приет с огромно мнозинство от 456 гласа "за", 174 "против" и 67 "въздържали се". Но значението му се простираше далеч отвъд парламентарните номера: той представляваше момент, в който Европа изглеждаше способна да действа със стратегическа далновидност. Ангажиментът с Иран беше прагматичен инструмент за напредък в европейската сигурност и икономически интереси; насърчаване на умереност в Иран; и стабилизиране на Близкия изток.

Десет години по-късно отношенията между ЕС и Иран са в развалини.

Европа е загубила голяма част от икономическия си лост, дипломатическото ѝ влияние е намаляло драстично, а ролята ѝ в справянето със сигурностните кризи в региона е станала маргинална. За да се разбере мащабът на този упадък, човек трябва да погледне назад към това колко прагматичен и амбициозен е бил подходът на Европа някога. Докладът на Хауит предлагаше развитие на отношения в ключови области, включително политически диалог, търговия, академичен обмен, права на човека и регионална сигурност. Той предлагаше европейска експертиза, за да помогне на Иран да изпълни критериите на Специалната група за финансови действия (FATF) – ключова стъпка към икономически реформи. Докладът се отклони от мантрата, пропагандирана в продължение на години от ястребови кръгове в САЩ, Израел и някои арабски столици, които изобразяваха Иран като единствен източник на регионални сътресения. Вместо това, докладът призна Иран за незаменим участник в разрешаването на конфликтите в Сирия, Ирак и Йемен. Той призова европейската дипломация да насърчи сближаването между Техеран и Рияд – апел, на който бяха предприети действия години по-късно от Пекин, а не от Брюксел.

От решаващо значение е, че докладът не остана просто упражнение по парламентарна реторика. Само няколко седмици след приемането му, Съветът по външни работи на ЕС одобри парламентарния подход за взаимодействие с Техеран. Той също така подкрепи създаването на делегация на ЕС в Техеран. Това беше случай, в който парламентарната дипломация допринесе за оформянето на по-широката политическа позиция на ЕС.

Реакциите на доклада бяха показателни. Националният ирано-американски съвет (NIAC), базирана във Вашингтон про-дипломатическа група, го посрещна с ентусиазъм. Неговият основател и тогавашен президент, Трита Парси, сега изпълнителен вицепрезидент на Института Куинси, похвали стратегията за разширяване на отношенията, като същевременно предупреди за подновяване на изолацията и военните заплахи. Може би най-доброто доказателство за въздействието на доклада беше враждебното му приемане от силите, ангажирани с конфронтация. Произраелски групи, като Трансатлантическия институт AJC (TAI), брюкселският офис на Американския еврейски комитет, осъдиха текста, защото се твърди, че не успява да се справи със заплахите на Иран срещу Израел; подкрепата му за Хизбула в Ливан и режима на Асад в Сирия; и нарушенията на човешките права.

Фалшивият избор между защитата на човешките права и взаимодействието с Техеран беше безмилостно разпространяван от критиците на доклада. Докладът обаче съдържаше съществена критика към постиженията на Иран в тази област, включително принос от Human Rights Watch.

Реакциите от Техеран бяха също толкова поучителни.

Говорителят на Министерството на външните работи призна, че „в документа съществуват редица обещаващи точки, които могат да помогнат за отварянето на нови хоризонти и разширяването на отношенията между ЕС и Иран“.

22 от тогавашните 28 държави членки на ЕС, включително Обединеното кралство, вече поддържаха посолства в Техеран, а самият ЕС имаше делегации в редица държави, чиито правителства имаха сериозни разногласия с Брюксел. Възражението на Лариджани отразяваше подозренията сред част от иранския политически елит, че по-тесните връзки със Запада биха отворили вратата за политическа подривна дейност. Това засили позициите именно на онези гласове в Европа, които представяха ангажирането с Техеран като безполезно или дори опасно.

През 2015 и 2016 г. обаче изглеждаше малко вероятно противниците на споразумението – и от двете страни – да успеят да отклонят процеса от положителната му посока. Имаше основания да се смята, че според Федерика Могерини, която по това време оглавяваше външната политика на ЕС, Съвместният всеобхватен план за действие (СВПД) представлява само "пода", а не "тавана" на отношенията между ЕС и Иран.

Този оптимизъм се оказа трагично краткотраен. Когато през 2018 г. президентът Доналд Тръмп едностранно изтегли САЩ от СВПД – въпреки че по това време международни наблюдатели потвърждаваха, че Иран спазва ангажиментите си – ЕС официално се обяви против решението на Вашингтон. Скоро обаче стана болезнено очевидно, че съществува огромна пропаст между декларациите на ЕС и реалната му способност да предприеме действия за запазване на споразумението.

Европейските компании се изтеглиха от Иран, изправени пред заплахата от вторични санкции от страна на САЩ. Банките отказаха да извършват трансакции. ЕС се опита да запази търговските връзки чрез механизми като INSTEX, но те се оказаха крайно недостатъчни. Обещаните икономически ползи за Иран, произтичащи от споразумението, така и не се реализираха.

Междувременно, в погрешен опит да омилодобрят Тръмп, страните от групата E3 (Обединеното кралство, Франция и Германия) възприеха все по-твърд и войнствен тон спрямо Иран, обвинявайки страната в дестабилизиране на региона и разработване на балистични ракети. Последното обвинение предизвика особено възмущение в Техеран, тъй като същите тези европейски държави увеличаваха доставките на съвременни оръжия за регионалните съперници на Иран. От гледна точка на Техеран, ракетите бяха от жизненоважно значение за националната отбрана.

Урокът за Техеран беше ясен: Европа може и да не е съгласна с Вашингтон, но е напълно неспособна да защити ядреното споразумение. Тази неспособност вероятно е била основен фактор за последващия завой на Техеран към Москва – ход, довел до подкрепа за незаконното руско нахлуване в Украйна в замяна на военнотехническо сътрудничество, което от своя страна направи отношенията между ЕС и Иран още по-враждебни.

Последиците от този провал станаха особено осезаеми по време на водените от САЩ и Израел войни срещу Иран през 2025 и 2026 г. Вместо да действа като независим дипломатически мост, способен да посредничи между Вашингтон и Техеран, Европа изпитваше сериозни затруднения да си намери значима роля.

Германският канцлер Фридрих Мерц подкрепи изцяло израелската агресия, като дори заяви, че Израел върши „черната работа“ вместо европейците. Единственият значим европейски лидер, който недвусмислено се противопостави на агресията, беше испанският министър-председател Педро Санчес; той забрани използването на испански военни бази за нуждите на войната, въпреки опитите на Тръмп да принуди Мадрид към подчинение чрез натиск.

Докато някога Европа водеше дипломацията с Иран, днес тя се е свела единствено до отправянето на безлични и беззъби декларации, докато Пакистан, Турция и държавите от Персийския залив се утвърдиха като много по-значими дипломатически играчи.

Контрастът с подхода от 2016 г. е поразителен. Следователно въпросът не е само как Европа замени лостовете си за влияние върху Иран срещу морализаторство и дипломатическа несъстоятелност, а дали е в състояние да си върне онова разбиране за държавническо изкуство, което някога е правело възможно самото наличие на тези лостове.